Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– На теб каза ли ти, че идва вкъщи?
Няколко секунди мълчание. Колебаеше ли се, или не си спомняше?
– Не знам. Нищо не ми каза. Изведнъж грабна чантата и тръгна.
– Какво правеше преди това?
– Рисуваше. И се разхождаше из градината, гледаше морето, гледаше морето, гледаше морето...
Макс обикновено не повтаряше така думите. Беше разстроен.
– Гледаше морето.
– Да.
– Исках да знам дали е била решила да се върне, или...
– Какво значение има това сега?
– Голямо. За мен – голямо. Защото ми се струва, че наистина се е връщала.
Mea culpa.
Адриа прекара следобеда в мълчание с недоумяващия Макс, който още не можеше да разбере какво се е случило. А на другия ден отново дойдох при теб, с твоите любими цветя.
– Какво е това? – попита Дора, бърчейки нос, още щом дойдох.
– Жълти гардении. – Адриа се колебае: – Те най-много й харесват.
– Тук влизат и излизат много хора.
– Това са най-хубавите цветя, които мога да й донеса. Те й правеха компания в продължение на много години, когато работеше.
Дора погледна внимателно картинката.
– От кого е? – попита.
– От Абрахам Миньон. Седемнайсети век.
– Това е ценно, нали?
– Да, много. Затова й я нося.
– Тук е опасно. Занесете си я вкъщи.
Вместо да обърне внимание на думите й, професор Роч сложи букета жълти гардении във вазата и изля в нея бутилка вода.
– Казах ви, че аз ще се грижа за нея.
– Жена ви трябва да остане в болницата. Поне няколко месеца.
– Ще идвам всеки ден. Тук ще прекарвам деня.
– Вие трябва да живеете. Не може да стоите тук по цял ден.
Не можеше да стоя по цял ден, но стоях много часове и разбрах как един безмълвен поглед може да те нарани повече от остър нож; какъв ужас, погледът на Гертруд. Хранех я, а тя ме гледаше в очите и послушно гълташе супата. Гледаше ме в очите и ме обвиняваше безмълвно.
Най-лошото е несигурността, ужасното е да не знаеш дали... Гледа те и не можеш да разгадаеш погледа й. Обвинява ли ме? Иска да говори за огромната си мъка и не може? Иска да ми каже колко ме мрази? Или пък иска да ми каже, че ме обича и да я спася? Горката Гертруд е на дъното на един кладенец и аз не мога да я извадя оттам.
Всеки ден Александър Роч ходеше да я види и дълго седеше до нея, гледаше я, оставяше се да го наранява с погледа си, бършеше потта от челото й, без да се осмели да й каже дори една дума, за да не влошава положението. А тя, след цяла вечност, започна да чува виковете Tiberium in Tiberim, Tiberium in Tiberim481 – последното, което беше прочела преди тъмнината. И започна да вижда лица, едно, две или три, говореха й нещо, слагаха лъжица в устата й, бършеха потта й, а тя питаше какво става, къде съм, защо не ми казвате нищо, и тогава се видя далече, много далече, през нощта, и отначало нищо не разбираше или не искаше да разбере и напълно объркана, отново търсеше закрила в Светоний и казваше morte eius ita laetatus est populus, ut ad primum nuntium discurrentes pars: “Tiberium in Tiberim” clamitarent482. Казваше това, крещейки, но Светоний цял се сгушваше в главата й, и изглежда, никой не можеше да я чуе. Може би защото говореше на латински и... Не. Да. И цели векове не можеше да си спомни чие е това лице, което постоянно стоеше пред нея и й говореше нещо, което не мога да разбера. И един ден разбра какво си спомняше от онази нощ и започна да свързва нещата и цялото й същество бе обзето от ужас. И взе да крещи от страх колкото имаше сили. А Александър Роч не знаеше кое е по-лошо – да понася непоносимото мълчание или най-после да се изправи пред последствията от своите действия. Не знаеше дали постъпва добре, но един ден: