Изповядвам

– Вървете да спите, господин Ардевол. – Дора, медицинската сестра с роговите очила.

– Докторът ми каза да й говоря.

– Целия ден не млъкнахте. Горката Сара, сигурно и е бръмнала главата.

Провери физиологичния разтвор, регулира потока и погледна мълчаливо монитора. Без да го гледа в очите:

– За какво й говорите?

– За всичко.

– За два дни й разказахте хиляди истории.

– Никога ли не ви си е случвало да съжалявате за това, което сте премълчавали пред любимия човек?

Дора хвърли поглед наоколо и каза, поглеждайки го в очите, ще ни направите услуга на всички, като отидете да спите, утре пак ще дойдете.

– Не ми отговорихте.

– Нямам отговор.

Адриа Ардевол погледна Сара.

– А ако се събуди, докато ме няма?

– Ще ви се обадим, не се притеснявайте. Тя няма да мръдне оттук.

Не посмя да каже а ако умре, защото това беше немислимо, нали през септември откриваха изложбата на Сара Волтес-Епстейн.

Вкъщи продължавах да говоря с теб, спомняйки си това, което ти разказвах. И сега, няколко години по-късно, ти пиша и бързам, за да не умреш напълно, когато мен няма да ме има. Всичко е лъжа, ти знаеш. Но всичко е голяма и дълбока истина, която никой никога не ще може да отрече. Това сме ти и аз. Това съм аз с теб, светлина на моя живот.

– Днес дойде Макс – каза Адриа. А Сара не отговори, сякаш й беше безразлично.

– Ей, Адриа.

Той, както беше вперил поглед в нея, се обърна към вратата. Макс Волтес-Епстейн с абсурден букет от рози в ръка.

– Здравей, Макс. – За розите: – Нямаше нужда...

– Много обича цветя.

Тринайсет години живях с теб, а не съм разбрал, че обичаш цветята. Срам ме е от самия себе си. Тринайсет години, без да забележа, че всяка седмица слагаш нов букет във вазата в антрето. Карамфили, гардении, кремове, рози, всякакви цветя. Сега изведнъж гледката ме връхлетя като обвинение.

– Остави ги тук, да, благодаря. – Посочих не­определено навън: – Сега ще поискам ваза.

– Мога да остана следобеда. Уредил съм за... Ако искаш да идеш да си починеш...

– Няма да мога.

– Изглеждаш... Много зле изглеждаш. Трябва да поспиш няколко часа.

Двамата мъже дълго гледаха Сара, преживявайки мъката всеки посвоему. Макс си мислеше защо не отидох с нея, така нямаше да се окаже сама. А аз откъде да знам, аз откъде да знам. А Адриа отново и отново се връщаше към мисълта ако не бях в леглото с Лаура, щях да си стоя вкъщи да редактирам „Люл, Вико и Бърлин“ и щях да чуя рсрсрсрсрсрсрсрс, щях да отворя, ти щеше да оставиш пътната чанта на пода, а когато получиш проклетия мозъчен кръвоизлив, ужасния инсулт, аз щях да те вдигна, щях да те занеса на леглото и щях да се обадя на Далмау, на Червения кръст, на бърза помощ, на Medicus Mundi480 и щяха да те спасят, стана по моя вина, защото в момента когато си получила удара, аз не бях с теб, съседите казват, че си излязла на площадката, защото чантата вече е била вътре, и са те вдигнали, сигурно си паднала, претърколила си се три-четири стъпала, а лекарката, доктор Реал, ми каза, че първото, което са направили, е да спасят живота ти и сега ще видят дали нямаш нещо изкълчено, някое счупено ребро, горкичката, но поне са спасили живота ти, защото един ден ти ще се събудиш и ще ми кажеш с удоволствие бих изпила едно кафе, както първия път когато се върна. След като прекарах първата нощ с теб в болницата, все още с миризмата на Лаура по тялото ми, като се върнах вкъщи, видях в антрето пътната ти чанта и се убедих, че си се върнала с всичко, което беше взела; и тогава разбрах, че се връщаш за постоянно. Кълна ти се, че чух гласа ти, казваше ми с удоволствие бих изпила едно кафе. Уверяват ме, че когато се събудиш, няма да си спомняш нищо. Дори как си паднала по стълбите. Семейство Мундò, които живеят под нас, са чули и са били тревога, а аз през това време се чукам с Лаура и чувам един телефон, който не искам да вдигна. След хиляда години Адриа се събуди.