Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
Тогава инспекторът му каза онова, от което толкова се страхуваше; каза му не знам дали сте вярващ, или не, но е станало чудо: Господ е чул молитвите ви.
– Не съм вярващ.
– Жена ви няма да умре. Но...
– Боже мой.
– Да.
484 Марк Валерий Марциал (ок. 40 – ок. 102) – римски поет, автор на епиграми. – Б. пр.
485 Тит Ливий (59 пр.Хр. – 17 сл.Хр.) – римски историк. – Б. пр.
* * *
– Кажете ми какво точно искате, господин Ардевол.
Трябваше ми известно време, за да подредя неподдаващите се на подреждане мисли. Тишината в работилницата на Пау Улястрес ми помогна да се успокоя. И накрая казах тази цигулка е била открадната по време на Втората световна война. От един нацист. Струва ми се, че е била плячкосана в самия Аушвиц.
– Охоо.
– Да. И поради обстоятелства, които в случая нямат значение, от години принадлежи на моето семейство.
– И вие искате да я върнете – изпревари го лютиерът.
– Не! Или да, не знам. Но искам да знам от кого са я отнели. Кой е бил предишният собственик. И тогава ще говорим.
– Ако предишният собственик е попаднал в Аушвиц...
– Съгласен съм. Но трябва да има все някой роднина, нали?
Пау Улястрес взе цигулката и започна да свири фрагменти от една партита на Бах, не си спомням точно коя. Дали беше третата? Имах чувството, че съм мръсен, защото от доста дълго не бях до теб и когато накрая застанах пред теб, взех ръката ти и ти казах правя постъпки, за да я върна, Сара, но засега не се справям. Искам да я върна на истинския собственик, а не на някой измамник. И лютиерът изрично ме посъветва господин Ардевол, бъдете много внимателен, не избързвайте. Има много безсрамници, които се ровят в подобни истории. Разбираш ли ме, Сара?
* * *
– Гертруд.
Тя гледаше в тавана; даже не си направи труда да обърне поглед към него. Преди да заговори, Александър изчака Дора да затвори входната врата и да ги остави сами:
– Вината е моя – каза меко. – Прости ми... Предполагам, че съм заспал... Вината е моя.
Тя го погледна така, като че ли беше много далеч. Отвори уста, сякаш искаше да каже нещо. След няколко безкрайни секунди обаче само преглътна слюнка и отклони поглед.
– Не съм го направил нарочно, Гертруд. Беше злополука...
Тя го погледна и сега той преглътна слюнка: тази жена знае всичко. Никога един поглед не ме е пронизвал така. Боже мой. Способна е да наговори глупости на първия появил се, защото сега знае, че аз знам, че тя знае всичко. Боя се, че нямам никакъв избор. Не искам да бъдеш пречка пред щастието, което заслужавам.
* * *
Моят съпруг иска да ме убие. Тук никой не ме разбира. Обадете се на брат ми – Освалд Сикемае, той е учител в Кунда; да ме спаси. Моля ви, страхувам се.
– Не...
– Да.
– Повтори ми го – помоли Дора.
Агата хвърли бърз поглед на тефтерчето. Погледна към сервитьора, който се отдалечаваше, и повтори моят съпруг иска да ме убие. Тук никой не ме разбира. Обадете се на брат ми – Освалд Сикемае, той е учител в Кунда; да ме спаси. Моля ви, страхувам се. И добави сама съм на този свят, сама съм на този свят. Някой, който да ме разбира, който да говори и аз да го разбирам.
– Ама ти какво й каза? За пръв път, откакто се грижа за нея, тя разговаря с някого. Досега говореше само на стените, горката жена. Какво й каза?
– Госпожо... това е от нерви след...
– Съпругът ми знае, че аз знам, че иска да ме убие. Много ме е страх. Искам да се върна в болницата. Тук сама с него... се боя от всичко... Не ми ли вярвате?
– Разбира се, че ви вярвам. Но...
– Не ми вярвате. Ще ме убие.
– Но защо му е да ви убива?
– Не знам. Досега бяхме добре. Не знам. Злополуката... – Агата обърна страницата на тефтерчето и продължи да разчита написаното набързо и с нечетлив почерк... Злополуката ми се стори... Как така той не... – Вдигна глава, съкрушена: Горката жена, говорила е несвързани неща.
– А ти вярваш ли й? – попита Дора, потейки се от тревога.
Погледнаха третата жена, мълчаливата. Тя, сякаш питаха нея, проговори за пръв път.
– Аз й вярвам. Къде е Кунда?
– На северното крайбрежие. На Финския залив.
– А ти откъде знаеш естонски и знаеш...?
– Дора, с възхищение.
– Виж...
Което означаваше, че се запознах с Аду Мюр, да, онова добре сложено момче, метър и деветдесет, добродушна усмивка, та така. Срещнах го преди осем години и се влюбих като глупачка; влюбих се в Аду Мюр, часовникаря, и отидох да живея в Талин с него и бих отишла на края на света, там, където очертанията на планините свършват и зейва една ужасна пропаст и ако се подхлъзнеш, отиваш направо в ада затова, че в един момент си повярвал, че Земята е кръгла. Чак дотам бих отишла, ако Аду ме беше помолил. А в Талин работих в един фризьорски салон, после продавах сладолед в едно заведение, където вечер беше позволено да се пие алкохол и в един момент говорех толкова добре естонски, че се питаха дали имам такъв акцент, защото съм от остров Сааремаа, или... и когато отговарях, че съм каталонка, не можеха да повярват. Казват, че естонците са студени като лед, но не е вярно, защото, пийнат ли си водка, стават топли и приказливи. А в един лош ден Аду изчезна и повече не го видях; е, видях го, но ми става мъчно, като си спомня, и се върнах, защото нямаше какво да правя насред леда, без Аду часовникаря, и да продавам сладолед на естонци, които се готвят да се напият. Още не съм се съвзела от този удар и изведнъж ми се обади Елена и ми каза да видим дали имаме късмет, ти знаеш естонски, нали? А аз: да, защо? А тя: имам приятелка медицинска сестра, казва се Дора и има проблем, който... Много е уплашена и... може би е нещо сериозно... А аз съм готова да се захвана с каквото и да било, само и само да забравя Аду с неговите метър и деветдесет и онази колеблива и нежна душа, която един ден престана да е нежна, и казах да, разбира се, естонският ми е съвсем пресен в главата: къде трябва да се ходи, какво трябва да се прави?