Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
И в този момент – неозначеният завой и решението, което взе, без да иска да го взима, понеже всичко ставаше на тъмно, изглеждаше по-лесно, отвори вратата, свали си колана и скочи на асфалта, а колата продължи, без да спира, и последното, което чу от Гертруд, беше вик: какво става, какво става, Сааааан-дрееее... и още нещо, което не разбра, и нищото погълна колата, Гертруд и нейния вик от страх и оттогава – нищо повече, само погледът като нож. А аз вкъщи, сам, когато Дора ме гонеше от болницата, мислех за теб, мислех какво сбърках и търсех отчаяно листчето, където ми беше написала името на собственика на цигулката, и сънувах как пътувам за Гент или за Брюксел с Виал в изцапания му с кръв калъф, стигам до къща на заможни хора, натискам звънеца, първо се чува едно величествено клонк, а след това – едно изящно кланк и ми отваря прислужница с колосано боне и ме пита какво желаете.
– Идвам да върна цигулката.
– А, да, заповядайте. Време беше, нали?
Важната прислужница затвори вратата и изчезна. И се чу приглушеният й глас господине, дошли са да върнат Виал. И веднага излезе един достолепен белокос мъж с халат на виненочервени и черни карета, стискаше здраво бейзболна бухалка и ми каза вие мръсникът Ардефол ли сте?
– Дда.
– И носите Виал?
– Вземете.
– Феликс Ардефол, нали? – каза, вдигнал бухалката над раменете.
– Не, Феликс беше баща ми. Аз съм мръсникът Адриа Ардефол.
– Може ли да знам защо се забавихте толкова да ми я върнете? – Бухалката все още застрашава черепа ми.
– Това е много дълга история, господине, а сега... уморен съм и моята любима е в болница, не може да се събуди.
Белокосият мъж с достолепна осанка хвърли бухалката на земята, прислужницата я вдигна, а той изтръгна калъфа от ръцете ми и още там, клекнал на пода, го отвори, махна велурените уплътнители и извади сторионито. Прекрасно. В този момент съжалих за това, което правех, защото белокосият мъж с достолепна осанка не беше достоен за тази цигулка. Аз се събуждах изпотен и отивах в болницата при теб и казвах правя каквото мога, но не намирам листчето. Не, не ме карай да питам господин Беренгер, защото му нямам доверие, той ще омърси всичко. Докъде бяхме стигнали?
* * *
Александър Роч поднесе лъжицата към устата й. Няколко секунди Гертруд не отваряше уста; само го гледаше в очите. Хайде, отвори устичка, казах й, за да не се налага да понасям този поглед. Накрая, слава богу, я отвори и успях да я накарам да поеме топличкия бульон с малко фиде и си помислих, че сигурно е по-добре да се преструвам, че не съм чул какво беше казала на Дора, когато си мислеше, че не съм вкъщи, и казах Гертруд, обичам те, защо не ми говориш, какво ти става, казват ми, че когато ме няма, говориш, защо, сякаш имаш нещо против мен. А Гертруд в отговор отвори уста. Професор Роч й даде още две лъжици и я погледна в очите.
– Гертруд. Кажи ми какво има. Кажи ми за какво мислиш.
След няколко дни Александър Роч вече беше в състояние да признае, че не му беше мъчно за тази жена, по-скоро се страхуваше от нея. Съжалявам, че не ми е мъчно за теб, но в живота се случват такива неща. Влюбен съм, Гертруд, имам право да устроя наново живота си и не искам да ми пречиш нито с жалби, нито със заплахи. Беше жизнена, стремеше се винаги да налагаш своето мнение, а сега можеш само да отваряш уста, за да ядеш супа. И да мълчиш. И да говориш на естонски. А как ще четеш твоите любими Марциал484 и Ливий485? Тоя тъпак доктор Далмау казва, че при пациентите се получавала регресия. Докато един ден Александър Роч, разтревожен, реши да внимава: това не е регресия, а мръсен номер. Прави го, за да ме измъчва... Иска само да ме измъчва! Ако иска да ми навреди, няма да й позволя. Но не иска аз да знам какво е намислила. Не знам как да парирам нейния ход. Не знам как. Бях намерил идеалния начин, но тя не се даде. Идеалния начин, макар и толкова рискован, не знам как успях да изляза от колата.
– Не бяхте ли си сложили колана?
– Да. Преполагам, че да. Не знам.
– Не е нито измъкнат, нито скъсан.
– Може би е така. Не знам, аз бях... Колата така страхотно подскочи, че вратата се отвори и аз излетях.
– За да се спасите ли?
– Не, не. Изхвърли ме самото подскачане. Когато паднах на земята, видях как колата потъва и повече не я видях, а тя викаше Сааааандреееее.
– Паднала е от три метра височина.
– Стори ми се, че я погълна самото място. И предполагам, че съм изгубил съзнание.
– Сандре ли ви наричаше?
– Да. Защо?
– Защо само предполагате, че сте изгубили съзнание?
– Не... Объркан съм. Как е тя?
– Зле.
– Ще се спаси ли?