Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Доктор Гарига –поправи го Бернат.
– Точно така – потвърди русото момче с двете почитателки. – Та беше споменато мимоходом, че сте музикант, и не разбирам, ако сте музикант, защо всъщност пишете. Тоест може ли човек да се занимава едновременно с няколко изкуства. Може би освен това тайно рисувате или се занимавате със скулптура. Почитателките се разсмяха на остроумието на своя обект на почитание, а Бернат отговори, че всичко тръгва от дълбокото неудовлетворение в душата на човека. В този момент погледът му срещна погледа на Текла, забелязах в него съвсем леко колебание, но Бернат веднага добави ето какво искам да кажа: произведението на изкуството се ражда от неудовлетворението; с пълен стомах не правиш изкуство, просто дремеш. И някои от присъстващите се засмяха.
Когато свърши представянето, Адриа отиде да поздрави Бернат, а той му каза видя ли, пълна зала, и Адриа отговори да, поздравявам те, момче. Текла целуна Адриа; изглеждаше по-спокойна, сякаш беше свалила камък от сърцето си, и преди към тях да се приближи Гарига, каза не очаквах да дойдат толкова много хора, наистина. Адриа не се осмели да попита а защо моят приятел Льоренс не дойде. Гарига се присъедини към групата, за да поздрави доктор Ардевол, когото не познаваше лично, а Бернат предложи защо не отидем да вечеряме всички заедно.
– Не мога. Съжалявам. Наистина. Вървете да го отпразнувате, заслужава си.
Когато излизаше, залата вече беше празна. Във фоайето Лаура се преструваше, че гледа информацията за близките прояви, и щом чу стъпките на Адриа, се обърна.
– Здравей.
– Здравей.
– Каня те на вечеря – каза сериозно тя.
– Не мога.
– Хайде...
– Наистина не мога. Трябва да отида на лекар.
Лаура остана с отворена уста, сякаш думите, които искаше да каже, бяха заседнали. Погледна часовника, но не каза нищо. После, малко обидена, каза добре, няма значение, добре. И с насилена усмивка попита: добре ли си?
– Не съм. А ти?
– И аз не съм. Може би ще се установя да живея в Упсала.
– Е, ако това е най-доброто за теб...
– Не знам.
– Може ли да поговорим за това друг път? – каза Адриа, като си вдигна ръката с часовника вместо извинение.
– Отивай на лекар, отивай.
Адриа я целуна целомъдрено по бузата и бързо излезе, без да поглежда назад. Успя да различи спокойния смях на Бернат и се почувствах много добре, наистина, защото Бернат заслужава всичко това. Навън започваше да вали и с напръскани от дъжда очила се зае с трудната задача да търси такси.
– Извинявай, приятел. – Изтри мокрите обувки в изтривалката пред входа.
– Не се притеснявай. – Поведе го наляво, направо към кабинета. – Мислех, че си забравил.
В дясната част на апартамента се чуваше шум от чинии и прибори, шумът на ежедневието. Доктор Далмау го покани да влезе и притвори вратата. Понечи да вземе окачената престилка, но се отказа. Двамата седнаха от двете страни на бюрото. Погледнаха се мълчаливо. Зад доктора – една репродукция на Модиляни, изпъстрена с жълти петна. Навън ръмеше пролетният дъжд.
– Казвай, какво става?
Адриа вдигна ръка, за да привлече вниманието му.
– Чуваш ли?
– Какво?
– Телефонът.
– Да. Сега ще го вдигнат. Сигурен съм, че е за дъщеря ми и ще останем изолирани два часа.
– А.
Наистина, телефонът в дъното на апартамента престана да звъни и се чу женски глас, който казваше моля? Да, аз съм; кой може да бъде?
– Какво друго?
– Само това е, телефонът. Непрекъснато чувам телефонния звън.
– Хайде, обясни по-добре.
– Непрекъснато чувам телефонния звън, обвинява ме и ме гризе отвътре и не мога до си го избия от главата.
– Откога?
– От цели две години. Почти три. От четиринайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година.
– Quatorze juillet.478
– Oui.479 От четиринайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година, когато телефонът започна да звъни. Звънеше на нощното шкафче от страната на Лаура, в една разхвърляна стая с наполовина подредени куфари. Спогледаха се, сякаш се питаха един друг, в някакво гузно мълчание, дали чакат обаждане. Лаура не помръдна, сложила глава на гърдите на Адриа, и двамата слушаха как телефонът продължаваше монотонно да звъни, да звъни, да звъни. Адриа погледна косите на Лаура, очаквайки тя да се раздвижи. Никакво движение. Телефонът продължи да звъни. Накрая, като по чудо, отново настана тишина. Адриа се отпусна; едва сега осъзна, че се беше схванал, докато телефонът звънеше. Прекара ръка по косата на Лаура. Ръката му замръзна, защото телефонът отново зазвъня.