Гаснещ зрак [bg]

Нищо от това не би трябвало да го привлече. Нищо от това не трябваше да събуди жаждата му за нея.

Видяла нещо в погледа му или чула промяната в дъха му, Торас Редоун се усмихна лукаво.

— Най-после, любовнико. Ела при мен. Разпадането е това, което копнееш да погалиш. Други може да сметнат това за мизерно, но ние с теб, ние с теб се разбираме.

Той пристъпи напред и след миг дланите му бяха върху хладната ѝ кожа.

— Торас — каза той, — дойдох, за да ти говоря за лорд Хенаралд.

— Изхвърли го от ума си, Галар. Той е намерил своето разпадане. — Потърка устните си в неговите и притисна тялото си към него. — Ако не го е направил вече, ще ти приказва за пушек и неща, захвърлени като отпадък.

— Да.

— Той и ние, Галар, ние просто почитаме различни аспекти на същия ужасен бог. Краят на нещата ще ни изкуси, докато в страстта си не сложим край на нашия свят. Нищо повече от различия в мащаба. Това… разпадане.

Искаше да се отдръпне от нея. Но вместо това я притегли още по-плътно в прегръдката си. Тя се засмя.

— О, Галар, колко ми липсваше.

Беше добра в лъжите, той го знаеше. Всичко, което бе казала преди последното си изявление, беше истина, Галар не се съмняваше в това. Но светът на Торас Редоун беше личен, с място само за нея самата. Тя приемаше посетители, стига да разбираха достатъчно добре, че могат да очакват само каквото им предложи.

Замисли се над лъжата, докато тялото му влизаше в движенията на дълго сдържани страсти. Наистина беше честна, откри той, в това как бе описала новата си форма — онова, което в ума му бяха меки възглавници, се оказаха препятствия да стигне изобщо до нея, някъде, където можеше да се намери наслада. Странно, дори това предизвикателство се оказа изкусително.

По-късно Галар Барас се улови, че се чуди кой от двамата мъже е: онзи, когото виждаше в себе си и когото показваше буквално на всеки друг, или мъжът, в когото го превърна тя, с такава вещина в очите ѝ, такова признание в тихия ѝ смях, че се почувства смален до „… до смътно писмо, изписано по кожата ѝ, по всяка издутина и извивка, по всяка гънка.

Нощта ме изписва по нея, на език, който само тя може да разбере. Залитам, всякакъв смисъл е премахнат, всяко усещане е заличено. Къде в тази окаяна любов е разумът ми?“

Щеше да я върне в легиона. Офицерите и войниците щяха да го видят като мъж с внушителна сила, ако не и с несъкрушима воля. И само в случайния поглед, който тя щеше да отпраща към него, щеше да му се напомня за техния скрит език там под сладката толкова гладка кожа, невидим от никой друг.

„Кой мъж е истината за мен?“