Драконите на сломеното слънце [bg]

Тази реч очевидно навеждаше на мисълта, че Физбан е очаквал от Тасълхоф да изпълни обещанието си. А Физбан очакваше от него да изпълни това обещание, понеже Тасълхоф беше необикновен кендер. Храбър, благороден и — тази ужасна дума — достоен кендер.

Той прехвърли думата няколко пъти из ума си, ала независимо дали я гледаше отгоре, отдолу, отвътре или отвън, тя значеше все едно и също. Достойните хора спазваха обещанията си. Дори ужасните обещания, чието изпълнение значи да се върнеш обратно във времето, за да те настъпи гигант и да умреш.

— Точно така! Това е! — каза живо гномът. — Можеш да си свалиш крака. А сега отскочи до онзи завой. Вдясно. Не, ляво. Не, дясно…

Тасълхоф заподскача, чувствайки как чорапът се разплита около крака му. Щом заобиколи зад ъгъла, кендерът внезапно се озова изправен пред стълбище. Спираловидно стълбище. Спираловидно стълбище, изработено от сребро. Сребърно спираловидно стълбище в центъра на лабиринта от жив плет.

— Успяхме! — извика в екстаз гномът.

— Наистина? — попита Тас, втренчен в стълбището. — Какво сме успели?

— Достигнахме центъра на лабиринта! — подскачаше около себе си гномът и пръскаше мастило в четирите посоки на света.

— Колко е красиво! — рече Тасълхоф и тръгна напред.

— Спри! Твърде бързо разплиташ! — извика Гатанко. — Още не сме картографирали изхода.

В този момент десният чорап на кендера най-сетне се предаде. Той почти не обърна внимание на това — толкова бе заинтригуван от гледката пред очите си. Стълбата нямаше подпори. Вместо това просто висеше във въздуха. Беше толкова лъскава, че приличаше на направена от живак. Извиваше се около себе си отново и отново, без да спира да се изкачва. Щом достигна в основата, кендерът вдигна глава с надеждата да види върха.