Драконите на сломеното слънце [bg]

Планът на гнома да използва чорапи при картографирането бе пожънал невероятен успех, макар Гатанко вътрешно да въздишаше пред факта, че финалният му успех в крайна сметка щеше да се дължи на тях, а не на бутоните, предавките, ръчките, осите и колелата, от които всеки научен ум има толкова сериозна зависимост.

Самочувствието му щеше да понесе сериозен удар, ако се наложеше да опише чудодейния механизъм, помогнал му да постигне Целта на Живота си, като „два чорапа, вълнени“. Дори бе прекарал цялата предна нощ в кроежи за добавяне на поне мъничко парна сила, което обаче го бе довело единствено до изобретяването на чифт снегоходки, които не само помагаха на притежателя си да тича по снега, но и пазеха краката топли. Но така или иначе, последното не беше от особена полза за облагородяването на Целта на Живота му.

В крайна сметка Гатанко се принуди да продължи с основния план. Винаги, успокояваше се той, можеше да доукраси нещата, преди да е представил финалния си доклад. Започнаха рано сутринта, още преди изгрев-слънце. Гатанко разположи Тасълхоф при входа на лабиринта, завърза един от чорапите му за началото на разклонението и го проводи напред. Чорапът започна да се разнищва точно според очакваното, оставяйки след себе си ясно различима кремава нишка. Щом кендерът вземеше погрешен завой и достигнеше до задънено разклонение, той навиваше нишката и се връщаше обратно по стъпките си, докато не попаднеше на правилния завой, който да го отведе още по-навътре към центъра на лабиринта от жив плет.

При всеки правилен завой Гатанко се просваше по корем и отбелязваше маршрута на картата. По този начин бяха достигнали много по-навътре, отколкото някога му се бе удавало. Ако всичко беше наред и чорапите на Тас не ги предадяха, гномчето беше напълно сигурно, че до края на деня ще успее да картографира целия лабиринт.

Колкото до Тасълхоф, той не се чувстваше чак толкова бодър и развеселен от факта, че е на ръба на прекрасно научно откритие, колкото би си помислил страничният наблюдател. Всеки път, щом пъхнеше ръка в някой от джобовете си, пръстите му докосваха студената повърхност и острите ръбове на скъпоценните камъни по Устройството за Пътуване във времето. Вече започваше да подозира, че устройството го дразни и нарочно се появява в джобове, за които беше абсолютно сигурен, че са били празни само пет минути по-рано. В който и джоб да пъхнеше ръка, то неизменно се оказваше там и започваше да го ръга.

Но най-лошото бе, че това му напомняше за Физбан. Имаше чувството, че го мушкат не острите скъпоценни камъни, а кокалестият пръст на стария магьосник, сякаш му напомняше за даденото обещание да се върне възможно най-бързо.

Разбира се, кендерите по традиция смятат дадените обещания за поне толкова обвързващи, колкото и една паяжина например — добра за ловене на пеперуди, но нищо повече. Обикновено смятат онзи, който възлага големи надежди на обещание дадено от кендер, за чалнат, нестабилен, незапознат или просто глупав и Физбан наистина отговаряше на всички тези определения чак до върха на шапката си. А и Тасълхоф едва ли би се главоболил с неспазването на обещание, което на първо място така и не бе имал намерение да изпълни, и във връзка с което дори Физбан би помислил отново, преди да очаква някакво сериозно отношение, но ето че Палин бе споменал за речта на погребението му.