Драконите на сломеното слънце [bg]

В морето излизаха кораби, чиито силуети изглеждаха бездънно черни на фона на лунната светлина. Във въздуха се носеше и друг мирис — този на далечна гръмотевична буря. Обветрените моряци безпогрешно бяха доловили приближаващото вълнение и бързаха да извадят корабите си в открито море, на безопасно разстояние от убийствения прибой и острите островни скали. Златна Луна остана вгледана в тези подобни на играчки, плъзгащи се над черното огледало кораби.

И там, точно над океана, видя мъртвите.

Тя се отпусна на колене, без да откъсва поглед от невероятната картина. Положи ръце на перваза и отпусна брадичка върху тях. Луната залязваше като удавник. Звездите искряха студени и празни. Светлината им също се отразяваше във водата, която бе толкова спокойна, че Златна Луна не успяваше да разбере къде свършва небето и откъде започва океанът. В брега се блъскаха съвсем леки вълнички, подобно на ръцете на болно, капризно дете, което се опитва да привлече вниманието. Мъртвите пътуваха в северна посока, като гигантски блед поток, без да обръщат внимание на нищо друго освен на призива, който звучеше единствено за тях.

А може би не само за тях.

Златна Луна чуваше песента. Пеещият глас бе развълнуван, заповеден и я разтърсваше до дъното на душата.

— Ще го намериш — каза гласът. — Сега той служи на мен. Ще бъдете едно.

Коленичила пред прозореца, с наведена глава и трепереща от благоговение и страх, и възторг, тя нададе вик, изпълнен с копнеж и протегна ръце към онзи, който пееше, както мъртвите бяха протягали ръцете си към нея. Прекара по-голямата част от нощта без да помръдне, вслушана в песента с нещо, което бе едновременно болка и удоволствие, загледана към реката от мъртъвци, попиваща призива, додето леките вълни на неподвижното море се плъзгаха по брега и отстъпваха, оставяйки пясъка след себе си гладък и пуст.

Денят изгря. Слънцето се изплъзна от маслените води, ала и неговата светлина изглеждаше полепена със съвсем фин маслен слой, понеже в нея имаше нещо зелено. Дишаше се трудно. В небето не се виждаше и най-малкото облаче.

Златна Луна се изправи. Беше се схванала от дългото стоене пред прозореца, ала движението започваше да отпуска мускулите й. Тя намери някаква дебела наметка и се загърна плътно в нея, макар сутринта още отсега да обещаваше знойна горещина.

Отвори вратата и откри, че пред нея стои Палин, вдигнал ръка, за да почука.

— Първа учителко — каза той. — Тревожехме се за теб…

Мъртвите бяха навсякъде край него. Дърпаха ръкавите на мантията му, притискаха устни към изкривените му пръсти, неясните им ръце посягаха към магическия пръстен, който носеше и се опитваха да го издърпат — неуспешно, ако се съдеше по разочарования им вой.