Ловци на мамути

Рибата беше в изобилие и беше предпочитана храна по това време на годината, тъй като повечето животни бяха още слаби от зимното гладуване. Но в пиршеството винаги се включваше и прясно месо, трябваше да има поне едно, символично, младо животно, родено през пролетта — тази година това бе крехкото малко бизонче. Това, че бе възможно да се приготви пиршество само от пресните дарове на земята, означаваше, че Земята Майка отново предлага щедростта си, че Тя ще продължи да осигурява прехраната на Своите деца.

С търсенето и събирането на храна за пиршеството, очакването на Пролетния фестивал нарастваше с всеки изминат ден. Дори конете го усещаха. Айла забеляза, че те са неспокойни. Сутринта ги изведе навън, настрани от землянката, за да ги разчеше и среше. Тази дейност имаше отпускащ ефект както за тях, така и за нея, а освен това и даваше възможност да остане насаме със себе си. Знаеше, че днес трябва да отговори на Ранек. Утре бе Пролетният фестивал.

Вълчо се беше свил наблизо и я наблюдаваше. Подуши въздуха, вдигна глава и се озърна. Потупа с опашка по земята, за да покаже, че идва някой приятел. Айла се обърна, лицето и пламна и сърцето и се разтуптя.

— Айла, надявах се да те намеря сама и бих искал да поговоря с теб, ако нямаш нищо против — каза Джондалар със странно тих глас.

— Не, нямам нищо против — отвърна тя.

Беше се избръснал, светлата му коса беше изпъната назад и завързана на тила му, беше облечен с един кат от новите дрехи, подарени му от Тюли. Той и изглеждаше много добре — Диджи използваше думата „красив“ — едва не накара дъха и да спре и тя си глътна езика. Но освен външния му вид, имаше още нещо, което развълнува Айла. Дори и в старите дрехи, харизани му от Талут, той и се виждаше много хубав. Присъствието му изпълни пространството почти осезаемо, сякаш той бе жив въглен, който я топлеше, макар че стояха на разстояние един от друг. Това бе топлина, различна от горещината на огъня, но по-обемна, по-изпълваща и на Айла и се прииска да се докосне до нея, до болка желаеше да усети как я обгръща и се люшна към нея. Но нещо в погледа му я накара да се въздържи, нещо неизразимо тъжно, което не бе виждала в очите му преди. Тя стоеше безмълвно и чакаше той да проговори.

Джондалар затвори очи за миг, събирайки мислите си, като не знаеше как точно да започне.

— Спомняш ли си, как веднъж, докато бяхме заедно в твоята долина, още преди да се научиш да говориш добре, искаше да ми кажеш нещо важно, но не знаеше думите, с които да го изразиш? Започна да ми говориш със знаци — спомням си, че движенията ти бяха много красиви, почти като танц.

Тя много добре помнеше всичко. Тогава се опитваше да сподели с него това, което би желала да му каже и сега: какво изпитва към него, как той я изпълва с чувство, за което тя още не може да намери думи. Не беше достатъчно само да каже, че го обича.

— Не съм сигурен, че има думи, с които мога да изразя това, което трябва. „Извинявай“ е просто звук, който излиза от устата ми, а не знам какво още и как да го кажа. Съжалявам, Айла, и то много, повече, отколкото мога да изразя с думи. Нямах никакво право да те насилвам, но станалото не може да се поправи. Мога само да заявя, че това повече няма да се повтори. Скоро си заминавам, веднага щом Талут прецени, че е безопасно да се пътува. Тук е твоят дом. Хората тук държат на теб… обичат те. Ти си Айла от Мамутоите. Аз съм Джондалар от Зеландониите. Време е да си вървя при своите.