Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Айла бе разговаряла с Мамут. Сигурно му бе разказала за случилото се, затова плачеше. Отпусна глава на коленете си и я покри с ръце. Каквото и да стореха с него, заслужаваше си го. Седя известно време свит, представяйки си страшните наказания, които биха му наложили. Дори му се искаше да му сторят нещо ужасно, за да се освободи от тежестта на притискащата го вина.
Но в крайна сметка разумът надделя. Осъзна, че никой не му беше споменал нищо за случилото се цялата вечер. Мамут дори бе разговарял с него за Пролетния фестивал и изобщо не бе повдигнал въпрос за другото. „Но тогава защо беше плакала тя? Може би заради случилото се, но без да каже нищо.“ Вдигна глава и погледна през тъмните огнища в нейната посока. „Възможно ли е това? От всички тя има най-голямо право да иска възмездие. Онзи брутален плоскоглавец вече се е погрижил тя да изживее достатъчно насилствени противоестествени актове… Но какво право има да говори лоши неща онзи мъж? Да не би самият той да е по-добър?“
И все пак, тя не бе казала нищо. Не го бе заклеймила, не бе поискала да бъде наказан. Тя бе прекалено добра за него. Той не я заслужаваше. Правилно бе тя и Ранек да обявят своето Обещание, мислеше си Джондалар. Още в момента, в който тази мисъл проблесна в съзнанието му, Джондалар усети как стомахът му се сви болезнено, и разбра, че това щеше да бъде неговото наказание. Дони му беше дала онова, което желаеше най-много. Беше му намерила единствената жена, която можеше да обича, но той не можа да я приеме. И ето че сега я бе загубил. Вината беше негова, той щеше да понесе наказанието си, но не, без да скърби.
Откакто се помнеше, Джондалар винаги бе полагал усилия да се владее. Другите мъже проявяваха емоции — смееха се, ядосваха се, плачеха — и го правеха много по-лесно от него, а той най-често се бе съпротивлявал на сълзите. От времето, когато бе прокуден и бе погубил нежния си, доверчив младежки дух в цяла нощ плач за загубения дом и семейство, беше плакал само веднъж — в прегръдките на Айла, за, загиналия си брат. Но ето че тази нощ той още веднъж даде израз на мъката си. В тъмната землянка на един народ, който живееше на една година път от собствения му дом, той тихо се разплака, от очите му рукнаха неудържими сълзи за загубата, която така болезнено чувстваше. Загубата на жената, която обичаше.
Дългоочакваният Пролетен фестивал беше както празник на настъпващата нова година, така и благодарствен молебен. Празнуван не в началото, а в кулминацията на сезона, когато всичко се бе раззеленило и можеха да се съберат първите пъпки и филизи, той бележеше началото на годишния цикъл за Мамутоите. Те приветстваха зеленината, покриваща земята, с буйно веселие и неизказано облекчение, което можеше да се разбере само от тези, които живееха на границата на оцеляването, защото тя гарантираше живота както на тях, така и на животните, с които деляха земята.
През най-дълбоките и най-студени нощи на суровата ледникова зима, — когато сякаш самият въздух замръзваше, дори в душите на най-силно вярващите можеше да се прокрадне съмнение, че топлината и животът отново ще се върнат. В такива моменти, когато нямаше нищо по-далечно от пролетта, спомените и разказите за предишни Пролетни фестивали спомагаха за преодоляването на дълбоко вкоренените страхове и възвръщаха надеждата, че цикълът на сезоните на Земята Майка наистина ще продължи своя ход. Това превръщаше всеки Пролетен фестивал във възможно най-вълнуващото и запомнящо се събитие.
На голямото Пролетно пиршество не можеше да се яде нищо, останало от предишната година. Дни наред отделни хора и групички ходеха за риба, на лов, залагаха капани и събираха растения. Джондалар добре развъртя копнехвъргача си и беше доволен, че успя да допринесе за пиршеството като съвсем сам уби бизон, при това бременна женска, макар и измършавяла. Всяко съестно растение, което намираха, влизаше в употреба. Реси от бреза и върба; млади стъбла от папрат, както и старите им коренища, които можеха да се опекат, обелят и стрият на брашно; сочната вътрешна кора от бор и бреза, подсладена от новия сок, няколко виолетово черни боровинки с твърди семенца, пораснали до малките розови цветчета на плодоносния нисък храсталак; а от закътаните местности, които са били покрити със сняг — замръзнали и разтопили се яркочервени и сладки глогинки, останали непокътнати, заедно с тъмните, напомнящи кожа листа, растящи на кичури по ниските клони.