Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
На третата сутрин в Тарасинския палат го събудиха заровете в главата му.
ГЛАВА 29
Птичия празник
Заровете събудиха Мат и той си помисли дали да не се опита да заспи отново и да изчака да утихнат, но най-накрая стана. Главата му бучеше и беше много раздразнен. Сякаш си нямаше вече предостатъчно ядове. Изгони Нерим и се облече сам, като междувременно си дояде хляба и сиренето от предната вечер и отиде да нагледа Олвер. Момчето бързаше да си навлече дрехите и да изхвърчи навън, като от време на време се спираше с ръце на ботуша или на ризата, за да изстреля дузина въпроси, на които Мат отговаряше разсеяно. Не, днес няма да ходят на надбягванията, колкото и големи да са облозите в Небесния кръг. Да, може би ще прескочат до менажерията. Да, ще му купи маска с птичи пера за празника. Стига най-сетне да успее да се облече. Последното накара Олвер да се развихри.
Това, което всъщност тормозеше Мат, бяха проклетите зарове. Защо трябваше да започват отново? А все още не беше разбрал защо бяха започнали миналия път!
Олвер най-после се облече и тръгна след Мат към дневната, без да престане да бълва въпрос след въпрос… и се блъсна в него, когато Мат се закова на място. Тилин тъкмо поставяше на масата книгата, която Олвер беше чел снощи.
— Ваше величество! — Очите му пробягаха към вратата, която сам беше заключил снощи и която сега зееше отворена. — Каква изненада! — Той издърпа Олвер и го подбутна пред себе си, между себе си и насмешливата усмивка на жената. Е, може и да не беше точно насмешлива, но в момента му се стори точно такава. Определено изглеждаше доволна от себе си. — Тъкмо се канех да изведа Олвер на разходка. Да видим празника. И една пътуваща менажерия. Иска да му купя маска с пера. — Той запристъпва полекичка към вратата, като използваше момчето като щит.
— Мда — измърмори Тилин й го изгледа изпод спуснатите си клепачи. Не направи никакво движение да го спре, но усмивката й се разшири, сякаш очакваше всеки момент да стъпи в примката. — Много по-добре ще е да излезе с придружител, вместо да тича с уличните хлапета, както чух, че правел. За това твое момче човек може да чуе какво ли не. Ризел!
На прага се появи една жена и Мат се сепна. Фантастична маска от завихрени сини и златни пера прикриваше повечето от лицето на Ризел, но перата, съставляващи останалата част от костюма й, не прикриваха почти нищо — дори най-пищния бюст, който Мат беше виждал.
— Олвер — каза тя и коленичи, — би ли искал да излезеш навън с мен, да се поразходим на празника? — И вдигна към него маска с червени и зелени пера, изобразяваща ястреб, точно по мярка на момчето.
Преди Мат да успее да отвори уста, Олвер се измъкна от ръката му и се затича към нея.
— О, да! Благодаря. — Неблагодарният малък дръвник се разсмя, след като тя привърза маската на лицето му и го гушна до гърдите си. Хванати за ръце, двамата изтичаха навън, оставяйки го със зяпнала уста.
Той обаче набързо се съвзе, когато Тилин каза:
— Толкова по-добре за теб, че не съм ревнива, мили мой. — Тя извади дългия железен ключ за вратата му от пояса си и после още един, също като първия, и ги размаха под носа му. — Хората имат навика да си държат ключовете в някоя кутия до вратата. — Точно там той беше оставил своя. — И на никого не му хрумва, че може да има и втори ключ. — Единият ключ се върна на мястото си зад пояса й; другият се завъртя в ключалката със силно изщракване, преди да се озове при другаря си. — Ами сега, агънцето ми? — Тилин се усмихна.
Това вече беше прекалено. Тази жена го беше гонила като хрътка; опитала се беше да го умори от глад; сега го беше заключила като… като и той не знаеше какво. Агънце! Проклетите зарове заподскачаха бясно из черепа му. Освен това навън го чакаше много важна работа. Заровете никога не бяха имали нещо общо с намирането на нещо, но… Той пристъпи до нея, стисна ръката й и започна да рови в пояса й за ключовете.
— Нямам никакво време, да му се не види, за… — Дъхът му замръзна, когато острият връх на камата й под брадичката му му затвори устата и го накара да се изправи на пръсти.
— Дръпни си ръката — каза тя хладно. Вече не се усмихваше. Той пусна ръката й много внимателно. Натискът на ножа й под брадичката му обаче не отслабна. Тя поклати глава. — Все гледах да проявя снизхождение, защото си чужденец, гъсочето ми, но щом предпочиташ да играем грубо… Ръце на хълбоците. Тръгвай. — Върхът на ножа го насочи. Той заотстъпва заднишком и на пръсти, за да не му резне шията.