Кладенецът на възнесението

Но въпреки това войниците край тази порта бяха твърде много и се налагаше да ги разделя на групи. Докато се прехвърляше върху поредната група, забеляза, че войниците от предишната вече показват признаци на тревога.

„Когато портата падне, ще се разбягат“.

Вратата изтрещя. Мъжете от стените продължаваха да хвърлят камъни, да стрелят с лъковете и да крещят. Офицерите се опитваха да координират усилията им, но Бриз бе твърде далеч, за да чуе какво им казват. Виждаше само общата суматоха.

И, разбира се, виждаше ответния огън. Камъни изхвърчаха иззад стената и някои падаха на платформите. Бриз се опитваше да не мисли за това какво е от другата страна на стената, където имаше хиляди разярени чудовища. От време на време някой войник падаше. Между дъските на платформата на много места се процеждаше кръв.

— Страх, тревога, ужас… — шепнеше Бриз.

Алриане бе избягала. Вин, Елънд и Дух бяха в безопасност. Трябваше да се съсредоточи върху положителните неща. „Сейзед, благодаря ти, че ни накара да ги отпратим“.

Зад него изтрополиха копита. Без да спира Усмиряването, Бриз се обърна и видя, че е Клъбс. Той дръпна юздите и огледа войниците с облещено око — другото бе почти затворено.

— Добре се справят.

— Мили ми човече — отвърна Бриз. — Те са изплашени до смърт. Дори тези, които Усмирявам, гледат към портата, сякаш очакват зад нея да се отвори ужасна пропаст и да ги засмуче.

Клъбс го изгледа.

— Днес сме в поетично настроение, а?

— Сигурно неизбежната гибел има такъв ефект върху мен — отвърна Бриз. Портата продължаваше да се тресе. — Както и да е, съмнявам се, че тези хора се справят „добре“.

Клъбс изсумтя.

— Войниците винаги са нервни преди битка. Но това са добри мъже. Ще издържат.

Портата се разтърси и от краищата й полетяха трески. „Пантите поддават…“ — помисли Бриз.

— Смяташ ли, че ще можеш да Усмириш и колосите? — попита Клъбс. — Да им отнемеш от злобата?

Бриз поклати глава.

— Усмиряването не действа на чудовищата. Вече съм опитвал.

Двамата млъкнаха, заслушани в трясъка на вратата.

— И друг път си участвал в битки, нали? — попита Бриз.

— Почти двайсет години, с различни прекъсвания — отвърна Клъбс. — Бил съм се срещу бунтовници в далечните провинции, гонил съм чергарски племена из пущинаците. Лорд Владетеля никога не позволяваше на отделните конфликти да се разрастват.

— И как беше? Често ли побеждавахте?

— Винаги — отвърна Клъбс.

Бриз се подсмихна.

— Разбира се — продължи Клъбс, — тогава колосите бяха на наша страна. Ужасно трудни са за убиване тези чудовища.

„Страхотно ме успокои“ — помисли Бриз.