Кладенецът на възнесението

Но процесът не беше безнаказан за тялото. Пютриумът й помагаше да се движи, но също така заглушаваше естествената й умора. Всичко това водеше до състояние на „транс“, замъгляващо съзнанието и изчерпващо вътрешните сили. Душата й жадуваше за почивка, но тялото й продължаваше да бяга и бяга по пътя покрай канала.

Но този път Вин бе подготвена за ефекта на пютриумния транс и се справяше по-добре. Съсредоточи ума си върху основната, задача, а не върху отделните движения на тялото. Това обаче не прогонваше обезпокоителните мисли.

„Защо го правя? — зачуди се тя. — Защо се напрягам докрай? Дух каза — Лутадел вече е паднал. Няма смисъл да бързам“.

И въпреки това продължаваше да тича.

Пред погледа й се мяркаха познати лица. Мъртви лица. Хам, Бриз, Доксон, Клъбс и скъпият Сейзед. Единствените истински приятели, които бе имала. Можеше само да им благодари, че бяха отпратили Елънд надалече. Но от друга страна, им се ядосваше, че бяха отпратили и нея. И този гняв я пришпорваше да бърза.

„Те ме накараха да ги изоставя. Принудиха ме да го направя!“

Келсайър бе положил немалко усилия, за да я научи да вярва в другите. Дори последните му думи бяха с нотка на укор. „Имаш още много да учиш за приятелството, Вин“.

Беше рискувал живота си, за да спаси Дух и ОреСюр — беше излязъл срещу Стоманен инквизитор и го бе победил. Беше го направил въпреки протестите на Вин и изявленията, че това е безсмислено.

Оказа се, че тя греши.

„Как посмяха!“ — ядоса се тя отново и по бузите й се търкулнаха сълзи. Пютриумът й придаваше нечовешко чувство за равновесие, а скоростта — която щеше да е убийствена за други — й се струваше съвсем естествена. Не се препъваше, не падаше и за страничен наблюдател темпото й щеше да е безразсъдно.