Кладенецът на възнесението

Младежът се поколеба, после извика и отскочи. Един камък профуча над стената и повали стоящия наблизо стрелец. Мъжете долу се разбягаха, когато трупът тупна в прахоляка, и Сейзед едва сега забеляза нещо странно. В дъното на площада се бе събрала неголяма група. Бяха цивилни — скаа — с покрити със сажди дрехи.

— Тези какво правят там? — попита той. — Трябваше да се крият, а не да стоят тук и да чакат колосите да нахлуят!

— Колосите да нахлуят? — повтори ужасено капитан Бедис.

Сейзед не му обърна внимание. Поне с цивилни знаеше как да се справя. Беше свикнал да командва прислугата на благородници.

— Ще говоря с тях — заяви той.

— Да… — каза Бедис. — Добра идея…

Сейзед бързо слезе по стълбите и тръгна към групата скаа. Бяха повече, отколкото му се бе сторило — трупаха се и в улицата отзад. Поне стотина души, прегърбени под сипещата се смесица от сажди и сняг. Сейзед се почувства гузен, че черпи топлина от металоема.

— Какво правите тук? — попита той. — Моля ви, приберете се в скривалищата. Или потърсете убежище в центъра на града. Когато нахлуят, колосите ще започнат да плячкосват покрайнините и тези райони ще са най-опасни.

Никой от хората не помръдваше.

— Моля ви! — повтори Сейзед. — Трябва да се скриете. Ако останете тук, ще загинете!

— Няма да загинем, Светейши първи свидетелю — отвърна един от мъжете. — Тук сме за да видим края на колосите.

— Края на колосите? — повтори Сейзед.

— Лейди Наследницата ще ни защити — провикна се една жена.

— Лейди Наследницата напусна града! — отвърна Сейзед.

— Тогава ще гледаме вас, Светейши първи свидетелю — обади се друг мъж, сложил ръка на рамото на малко момче.

— Светейши първи свидетелю? — попита Сейзед. — Защо ме наричате така?

— Вие сте този, който донесе вестта за смъртта на лорд Владетеля — отвърна мъжът. — Вие дадохте на Наследницата оръжието, с което тя уби нашия тиранин. Вие бяхте свидетел на подвига й.

Сейзед поклати глава.

— Може и да е така, но аз едва ли заслужавам преклонение. Не съм светец, аз съм само…

— Свидетел — кимна мъжът. — Ако Наследницата реши да встъпи в боя, ще се появи близо до вас.

— Аз… съжалявам. — Сейзед се изчерви. „Аз я отпратих. Пратих вашето божество в безопасност“.

Но хората го гледаха и той виждаше в очите им благоговение. Това беше грешка, те не трябваше да го почитат. Той бе само един скромен наблюдател.

Но изглежда не беше. Вече бе станал част от историята. Точно както го бе предупредила Тиндуил. След като участваше във важни събития, Сейзед се бе превърнал в обект за преклонение.

— Не бива да ме гледате така — повтори той.

— Лейди Наследницата казваше същото — възрази мъжът и се усмихна.

— Но това е различно. Тя е… — Той млъкна и обърна глава, чул викове отзад. Стрелците от стената махаха изплашено и младият капитан Бедис тичаше към тях. „Какво…“