20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
След една минута влезе и д’Артанян.
— Изпразнете джобовете си — каза той. — Трябва да се съберат сто лири стерлинги. Що се отнася до моите …
И д’Артанян обърна съвсем празните си джобове. Сумата се събра за миг. Д’Артанян излезе и след малко Се върна.
— Готово! — каза той. — Свърши се. Уф, не беше лесно! — Палачът напусна ли Лондон? — попита Атос.
— Как не! Това не беше много сигурно. Той можеше да Излезе през едната врата и да влезе през другата.
— А де е? — Попита Атос.
— В избата.,
— В каква изба?!
— В избата на нашата странноприемница. Мускетон седи на прага, а ето ключа от нея.
— Браво! — каза Арамис. — Но как убедихте тоя човек
да се скрие?
— Както се убеждава на тоя свят — с пари; това ми излезе скъпо, но той се съгласи.
— А колко ви излезе, приятелю? — попита Атос. — Вие разбирате, сега ние не сме вече съвсем бедни мускетари, голи като пушка, и всичките разноски трябва да бъдат
общи.
— Това ми излезе дванайсет хиляди лири — отвърна
д’Артанян.
— Че отде ги намерихте? — продължи да разпитва
Атос. — Нима имахте такава сума?
— А знаменитият диамант на кралицата? — каза д’Артанян с въздишка.
— Ах, наистина — рече Арамис, — познах го, като го
видях на пръста ви.
— Значи вие го откупихте от господин дезЕсар? —
попита Портос.
— Е, боже мой, да! — отвърна д’Артанян. — Но писано е там горе да не бъде мой. Какво да се прави? Разправят, че диамантите като хората си имат своите симпатии и антипатии. Изглежда че тоя ме мрази.
— Добре — забеляза Атос, — да речем, че работата е уредена със самия палач; но за нещастие всеки палач има помощник, слуга, доколкото зная.
— Да, и тоя имаше; но ние имаме късмет.
— Как така?
— В момента, когато си мислех, че ме чака втора работа, донесоха моето гълъбче със счупено бедро. От престараване.е той придружил до прозорците на краля колата с гредите и дъските; една от гредите паднала на крака му и го счупила.
— А, значи той извика, когато бях в стаята на краля! —
забеляза Арамис.
— Сигурно — каза д’Артанян. — Но тъй като е здравомислещ човек, той обещал да изпрати вместо себе си четирима опитни и сръчни работници, за да помогнат на тия, които вече работят; и като се върнал при господаря си, ранен, за да изпълни обещанието си, написал веднага писмо на ТомЛоу, един от приятелите си дърводелци, да отиде в Уайтхол. Ето писмото, което той изпрати със специален човек за десет пенса и което тоя човек ми продаде за един лУидор.
— Че за какво ни е това писмо? — попита АтоС.
— Не се ли досещате? — каза д’Артанян с хитра усмивка.
— Не, честна дума!
— Е, мили Атос, вие говорите английски като самия Джон Бул! Вие сте Том Лоу, а ние сме вашите трима другари. Разбирате ли сега?
Атос извика от радост и възхищение, изтича до гардеробната и извади оттам работнически дрехи, които четиримата приятели облякоха веднага. След това те излязоха от странноприемницата: Атос носеше трион, Портос — клещи, Арамис — брадва, а д’Артанян — чук и гвоздеи.
Писмото от помощника на палача удостоверяваше пред главния дърводелец, че това са наистина очакваните хора.
VII. РАБОТНИЦИТЕ
Посред нощ Чарлз чу силен, шум под прозореца си: удари на чук и брадва, скърцания на клещи и стържения на трион.
Той лежеше съвсем облечен в кревата си и започваше да заспива, но изведнъж скочи, събуден от шума. Освен физическия отзвук тоя шум намери ужасен отзвук и в душата му и вчерашните страшни мисли нахлуха отново в него. Сам в мрака и самотата, той не можа да понесе това ново мъчение, което не влизаше в програмата на наказанието му, и изпрати Пари да каже на часовоя да помоли работниците да не чукат тъй силно и да имат милост към последния сън. на този, който им беше крал.
Часовоят не поиска да напусне поста си, но пусна Пари да мине.
Като обиколи целия дворец и се приближи до прозореца, Пари забеляза наравно с балкона, желязната ограда на който бяха премахнали, широк незавършен ешафод. който започваха да обковават с червен плат.
Тоя ешафод, издигнат до височината на прозореца, тоест на двадесетина фута, имаше два вътрешни етажа. Пари