Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Опасявам се, че никога няма да научим. Нефилимите вече не притежават достоверна памет за своето минало. Но е ясно едно — шаркани в тяхната Вселена или е нямало изобщо… или те са ги изтребили.
— Никога не би ми хрумнало… всичко това. Досещах се за някои работи. И все пак, може би не смеех да зная.
— Хм! Колко неща не бяха ти хрумвали, преди да изпуснеш ножа си в оная клисурка… Но ти искаше друго да научиш. Смятай всичко казано дотук за предговор. Споменах, че пещерните рисунки от родния ти свят, Радо, не изобразяват онези, с които воюваме сега. Те са портрети на ИСТИНСКИТЕ атълани. По-късните НЛО — това са далечните им потомци, кръстосващи тъканта на времето и пространството… Знаеш ли, бих запалил цигара.
— И аз — отвърна му Радослав. — Давай нататък, Ваньо. Стигнахме много далеч, за да спираш. Давай нататък.
— Давам… Алванд, ти по-добре от мен помниш Изповедта на Първия атлант. Боя се да не изопача нещо.
> Съгласен ли си, Радослав, аз да ти изпея песента за Атъл-Ди-Ин?
— Ще го направи по-точно от мен, Радо, затова. Да не речеш, че се измъквам!
Радослав се размърда. Мускулите му бяха наред. Изтръпнал бе отвътре.
— Слушам те, Алванд…
Аз, Великият Дин-Атъл-Диин, извърших дела, които са ненадминати и след пет по двайсет века, прославих името на Атъланите, моя народ, така че то да отеква дълго след мен. Името на моя народ звучи с трепет на почитание от устите на моите потомци, с тръпки на страх — от устните на враговете ми. Но ще бъде и прокълнато това име, защото Аз отворих Вселенските порти и последва ужасно падение. Сломи се величието Ни, разпиля се и се разреди Моята кръв, завинаги бе прекъснат Пътят, предначертан на Атъланите, защото навярно погрешно разчетох Поличбите.
Ти, който живееш сега, трябва да узнаеш истината.
Ти, който живееш сега, трябва да знаеш кой те върна сред животните, за да страдаш и бъдеш нещастен.
Ти, който живееш сега, трябва да решиш — покорство или мъст.
Защото Съдбата има множество пътеки и повечето вече са затворени пред човешкия род.
Ти, който живееш сега, навярно си стъпил вече по мъртвите пустини на Месечината — и трябва да си видял там следите Ни. Погледни ги! Стъпки от сандалите на моите командири. Стъпки от босите нозе на моите воини. Виж ги и помисли за това!
Знай, че пътеките на Съдбата Ни не пресъхнаха като ручеи. Без жал ги затвориха пред Нас и пред Теб могъщи същества. Кръвта им е като вулканична лава, но умът им е студен като вечните снегове на Мъртвата Южна Земя, а сърцата — корави и жестоки, не познават милост.
Името им е ШАРКАНИ.
Аз съм роден преди Нашествието на Ледовете и дори станах причина за него. Проплаках и поех за първи път въздух, когато по този свят Истинските хора бяха малцина, а Древните и Старите се покоряваха на природата, вместо да я подчиняват. Тогава по Големите земи бродеха огромни зверове и безчет криле на страшни птици засенчваха слънцето. Тревите бяха високи, горите — гъсти, реките — обилни на риба. Моите предци вече бяха по-пъргави, по-умни и по-красиви от Старите и Древните, но тънеха в невежество и постъпваха като Неистински хора.
Аз съм роден на земя сред морето, много парчета земя сред вълни, защото някои мои предци не се покориха на Неистинските и доплуваха до Островите с лодки от тръстика и дърво. Нарекохме обетованите земи Атъл-Диин и по тях нямаше Стари и Древни, които да ни възпират да пием знание за света и себе си, макар първо да ни бяха дали тези знания. И вече не давахме недъгавите си деца и немощните старци на Неистинските да ги ядат, защото намерихме своя Божествен дух, а той ни повели да станем равни нему и да заемем мястото му, когато остарее.
Ние, още докато не съм бил роден, събрахме тотемите на Старите и дивите Древни. И бяха това — окървавен от много жертви Камък, образ на Майката Земя; Зъб от морско чудовище, станал от кост на кремък, връзка с Повелителя на водите; ужасната Човка на Вятъра. И запратихме тотемите в гърлото на вулкан, който е анусът на Небесния огън. И се поклонихме на Небесния огън, поднесохме му в дар, а не за жертва съдбите на всички бъдещи поколения Истински хора. Небесният огън е силата на всичко, той е истинският Божествен дух, за когото Старите и Древните едва се досещаха.
И само змейовете-шаркани притежаваха това знание.
Ние не потърсихме тяхната закрила и не построихме жилищата си до техните гнезда-леговища, а когато един от тях кацна на най-големия от Средните острови, Ние му казахме, че нямаме нужда от него.