Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Джени не се разсърди, когато Робърт й каза за Филаделфия. Вече не изявяваше желание дори да преспива у Робърт, когато се заседяваха до късно. Изглеждаше доволна, че се виждат два пъти седмично. Робърт обаче усещаше, че по-редките срещи само задълбочават чувствата й. Джени сякаш се наслаждаваше на всяка минута, прекарана с него, и веднъж след една съвсем обикновена или по-точно необикновено лоша вечеря в Ритърсвил тя изтърси ни в клин, ни в ръкав:

— Ако в кафето имаше отрова и тя беше сложена от теб, мисля, че щях да го изпия.

За момент Робърт я погледна слисано, сетне се усмихна.

— Според мен то и без това е доста отровно.

Джени не се усмихна.

— Толкова съм щастлива с теб. Смъртта е продължение, ако умреш щастлив. Не е край.

Робърт се завъртя неспокойно на стола. Не искаше да отмине думите й с шеговита забележка, но не можеше и да измисли нещо, което да е подобаващо сериозно. Мълчанието, което последва, беше ужасно и ненужно.

— Джени, защо трябва да си говорим за смъртта? Искам да кажа, ти ми разказа как е трябвало да преодолееш ужаса си от нея. Може би аз не съм преодолял своя. Може би за мен тази тема е все още потискаща.

— Съжалявам, Робърт.

— Не е нужно да съжаляваш. Но е направо смешно, толкова си млада, а говориш толкова често за смъртта. Всички това ни чака, но не толкова скоро. Поне нас. — Съжали, задето бе казал „нас“, и отмести поглед от очите й.

— Съжалявам, но не защото говорих за смъртта, а защото ти се чувствуваш потиснат. Но аз те разбирам. За да преодолееш това чувство, известно време трябва да поживееш в близост до нея. Тя не е много по-различна от съня. Байрон го е казал. Според него смъртта е сестра на съня.