Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Роуз от Шарън я изпрати с поглед, зарови лице в дланите си и заплака. Нечий тих глас я извика. Тя вдигна глава посрамена. Пред нея стоеше управителят — дребният, облечен в бяло човек.
— Не се огорчавайте — каза той. — Не бива да се огорчавате.
Очите на Роуз от Шарън бяха замрежени от сълзи.
— Аз също съм правила така — рече тя. — Танцувала съм прегърната. Само че не си признах това пред нея. Ние в Салисо танцувахме така. С Кони.
— Не се огорчавайте — повтори той.
— Казва, че ще пометна.
— Зная какво казва. Постоянно я наблюдавам. Тя не е лоша жена, само че причинява на хората скърби.
Роуз от Шарън силно подсмръкна.
— Тя казва, че тук, в лагера, две жени пометнали.
Управителят клекна пред нея.
— Почакайте — почна той. — Чуйте какво ще ви кажа. Познавам тези жени. При тях това стана от глад, от умора. И от непосилна работа. И от това, че пътуваха в камион по лош път. Те бяха болнави. Нямат никаква вина.
— А тя казва…
— Не се огорчавайте. Тази жена само разстройва хората.
— … тя казва, че вие сте дяволът.
— Зная. Казва го, защото не й позволявам да огорчава хората. — Той потупа Роуз от Шарън по рамото. — Не се огорчавайте. Не бива да я слушате. — После стана и бързо си отиде.
Роуз от Шарън дълго гледа след него; слабите му рамене подскачаха в такт с крачките. Тя все още не бе откъснала очи от леката му фигура, когато до палатката се приближи майката — чиста, розова, с мокри коси, навити на тила на кок. Тя беше с рокля на цветчета и със стари напукали се пантофки, а на ушите й се люлееха обици.
— Умих се — каза тя. — Стоя под душа, а топлата вода тече ли, тече. Там имаше една жена и тя ми каза, че ако искам, всеки ден мога да се мия. Комисията още ли не е идвала?
— Не — отговори Роуз от Шарън.
— А ти стоиш със скръстени ръце, нищо не си направила! — Майката почна да събира чиниите. — Трябва всичко да се подреди. Хайде, по-живо! Вземи този чувал и помети криво-ляво с него. — Тя събра съдините, сложи всичко в сандъка и го замъкна под навеса. — Оправи леглата — рече заповеднически тя.
Колко хубаво е под душа! Не съм изпитвала такова удоволствие в живота си.
Роуз от Шарън машинално й се подчиняваше.
— Как мислиш, ще дойде ли Кони днес?
— Може да дойде… може и да не дойде. Трудно бих ти отговорила.
— А той знае ли къде да ни намери?
— Разбира се, че знае.
— Майко… ами ако са го убили там, когато са запалвали лагера?
— Такъв няма да убият — уверено каза майката. — Той, ако иска, може да отиде, където си ще — голям мушморок е, хитър като лисица.
— Дано дойде по-скоро.
— Да дойде, когато ще.
— Майко…
— По-добре свърши някаква работа.
— Как мислиш, грях ли е да танцуваш и да играеш в пиеса? Няма ли да пометна заради това?
Майката заряза работата си и сложи ръце на хълбоците си.
— Какви са тия приказки? Кога си пък играла в пиеса!
— Тук някои играли и една жена пометнала… родила мъртво дете… като наказание за греховете й.
Майката я погледна с широко отворени очи:
— Кой ти каза тия работи?
— Една жена. А този, дребният, с белия костюм, казва, че тя не затова родила мъртво дете.
Майката се намръщи.
— Розашарн — рече тя, — престани да се измъчваш. Сигурно ти се е поискало да си поплачеш. Какво стана с теб, просто не знам. В нашето семейство никога не е имало такива хора. Срещали сме скърбите със сухи очи. Кони те направи такава. Все големи работи приказваше. — Тя строго добави: — Розашарн, ти не си сама, освен теб има много други. Намери си мястото сред тях. Знам, има такива, които толкова се занимават с греховете си, че накрая бог знае какво почват да си въобразяват.
— Но, майко…
— Не, стига вече. Залавяй се за работа. Не си толкова важна особа, не си такава грешница, та бог да се безпокои толкова за тебе. А ако не престанеш напразно да се мъчиш, ще си получиш от мене, каквото заслужаваш. — Майката смете пепелта в дупката на огъня и бръсна камъните, наредени по края. Тя видя Комисията, която вървеше по пътя, и рече на Роуз от Шарън: — Залови се за нещо. Идва Комисията. Върши нещо, та да се погордея с работната си дъщеря. — Майката престана да гледа към пътя, но усещаше, че Комисията се приближава.
В това, че идваха членовете на Комисията, не можеше да има никакво съмнение. Трите жени, които я съставляваха, бяха чисти, празнично облечени; едната слаба, с остра коса и очила с железни рамки; втората — нисичка и пълна, побеляла, къдрокоса, с малка устица; а третата — великанка, едрогърдеста и широка отзад, като товарен кон, с властен и самоуверен вид. Комисията вървеше по пътя, изпълнена с чувство за собственото си достойнство.