Изповядвам

– Не! Точно днес говориха за него.

– Мамка му!

– Трябваше да... Наистина, много съжалявам. Можеш ли... не знам...

Йоханес се колебаеше, но все пак ме хвана за ръка и ме поведе към конферентната зала.

– Ще импровизирам. Дай ми няколко минути за...

– Нямаме никакви минути – отвърна Каменек и продължи да ме води за ръка.

– Ама че работа. Имам ли време да отида да пусна една вода?

– Не.

– Нека после да ми разправят за средиземноморската склонност към импровизация и методичната подготвеност на германците...

– Прав си, но самата Улрике трябваше да замества.

– По дяволите, значи аз съм трета категория. А защо не я отложите?

– Не е възможно. Досега няма отложена лекция. Нито една. А и са дошли хора от чужбина, които...

Спряхме пред вратата на конферентната зала. Прегърна ме засрамен, каза ми благодаря, приятелю, и ме въведе в залата, където трийсет процента от двестата присъстващи на дните, посветени на лингвистика и философия, си мислеха колко странно изглежда Улрике Хьорщруп – плешива, с голям корем и толкова неженствена. Докато Адриа подреждаше в главата си липсващите мисли, Йоханес Каменек напомняше на присъстващите здравословните проб­леми на професор Хьорщруп и какво щастие е за всички да могат да чуят професор Адриа Ардевол, който ще говори за... ще говори още сега.

Седна до мен, предполагам, че като жест на солидарност. Забелязах как взе да се разслабва и отпуска почти физически, горкият Йоханес. И за да подредя мислите си, започнах да рецитирам бавно на каталонски стихотворението на Фош474, което започва така:

És per la Ment que se m’obre Natura

A l’ull golós; per ella em sé immortal

Puix que l’orden, i ençà i enllà del mal

El temps és u i pel meu ordre dura.475

И го преведох буквално. А след Фош и значението на философията и на настоящето се заех да обяснявам какво означава красотата и защо човечеството от векове се стреми към нея. Професор Ардевол постави много въпроси, но не можеше или не искаше да даде отговори. И неизбежно се появи злото. И морето, тъмното море. Говори за любовта към познанието, без да си даде труд да я свърже с темите на дните, посветени на лингвистиката и философията. Говори малко за лингвистика и много за това, че мисля върху същността на живота, но пред мен се изпречва смъртта. В този момент, като бляснала светкавица, му се яви погребението на Сара, а Каменек седеше смаян и мълчалив. След дълга пауза каза затова Фош завършва сонета с думите:

... i en els segles em moc

Lent, com el roc davant la mar obscura476 –

бяха минали петдесет минути. Излезе веднага да пусне една вода, изобилна като река.

Преди вечерята, която организационният комитет даде в негова чест, Адриа пожела да направи две неща в Тюбинген, тъй като полетът му беше чак на другия ден. Сам, моля те. Наистина, Йоханес. Искам да бъда сам.

„Бебенхаузен“. Беше почти реставриран. Още се правеха туристически посещения, но никой не питаше екскурзовода какво значи секуларизиран. Замисли се, отдалеч, за Бернат и неговите книги. Бяха минали повече от двайсет години, а нищо не се беше променило – нито в „Бебенхаузен“, нито у Бернат. И когато започна да се стъмва, влезе в гробището на Тюбинген и се разходи, както толкова пъти се беше разхождал – сам, с Бернат, със Сара... Чуваше стъпките си, сух, рязък звук, върху настилката от отъпкана земя. Без да иска, алеята го заведе до празния гроб на Франц Грюбе, в самия край. Пред него Лотар Грюбе и неговата племенница Херта Ландау от Бебенхаузен, същата, която беше така любезна да ги снима с Бернат, полагаха рози, бели като душата на сина и братовчеда герой. Като чуха стъпките му, Херта Ландау се обърна и като го видя, скри уплахата си.