Хюрем. Московската наложница

Хюрем преглътна. Тя чакаше днешния ден от четиринадесет години. Вече беше научила кога да говори и кога да мълчи.

През онази нощ тя приготви за Сюлейман пищна софра за ифтара. Накара принц Джихангир, който беше станал на пет годинки, да забавлява баща си с различните си маймунджилъци. После сложи кануна в скута си и дърпайки струните, изсвири и изпя най-любимите песни на мъжа си.

Нито Сюлейман, нито Хюрем повдигнаха въпроса за Ибрахим паша.

Когато през нощта слагаше глава на възглавницата си, тя се усмихна в мрака.

— Е, Хюрем султан — каза си, — не само премахна най-големия си враг, но и Гюлбахар остана без подкрепа.

И само толкова ли? Беше посадила семето на съмнението в мислите на Сюлейман… Ами ако принц Мустафа реши да ти отнеме престола. Обеща си да подхранва това семе, докато не избуи.

Но за тази работа ѝ беше нужен велик везир. Марионетка, чиито въжета да са в ръцете на Хюрем. Могъществото, което беше достигнал Ибрахим, я беше научило, че колкото и влияние да имаше върху падишаха, в държавните дела тя нямаше да притежава сила като тази на великия везир.

— Вече и аз трябва да си имам един велик везир — каза си Хюрем.

През онзи ден се почувства като птичка. Когато се събуди на следващата сутрин, забеляза, че в градината хвърчаха пеперуди. Дали винаги са били там? Може би, пърхайки, те бяха долетели от руските поля, за да споделят радостта ѝ. Сякаш за първи път от години насам забелязваше пеперудите с криле като цветя.

Изведнъж се превърна в Александра. Затича и заподскача подир пеперудите. И момичетата не оставиха Хюрем султан сама в радостта ѝ. В розовата градина зазвънтя щастлив смях.