Хюрем. Московската наложница

Скришом сметна на пръсти. Осемнадесет години! Вярно, като следи от изминалото време в ъгълчетата на очите ѝ бяха се появили едва забележими бръчици, но лицето ѝ беше младо като през първия ден, в който я съзря. Тялото ѝ, което го подлудяваше, бе все така живо, стегнато и гладко. Как успяваше тази жена да се опълчи на времето? Щом Сюлейман беше на четиридесет и четири, значи тя бе започнала тридесет и четвъртата. Но в очите му изглеждаше като на петнадесет. А главата на Сюлейман вече бе започнала да олисява и брадата му побеляваше. Бързаше да сложи тюрбана си, иначе кой би се страхувал oт плешив владетел на света?

— Султанът ни ще остави без отговор Хюрем, така ли?

Гласът ѝ го сепна от мислите, в които се беше отнесъл.

— Замислих се, че след като една умна жена като моята усмихната красавица задава такъв въпрос, значи иска да ни каже нещо.

— Султанът ми първо да отговори на робинята си, а после ще обясним. Да не би да сме таили нещо в себе си досега?

— Разбира се, че обичаме дъщеря си, султанке-майко. Тя заема специално място в сърцето ни.

Хюрем се засмя звънко. Погали побелялата му брада.

— И ние от това се бояхме. Негово Величество, моят султан, толкова много обича Михримах, че не забелязва колко много е пораснала дъщеря му.

Падишахът изведнъж се изправи.

— Какво искаш да кажеш? Какво премълчаваш?

— Султане, според вас дъщеря ни вече не стана ли на възраст за женене?

— Какво?

— При добър късмет вече трябва да задомим Михримах.

Сюлейман се изправи и започна да обикаля нервно из стаята. Хюрем много обичаше това негово състояние. Когато се сблъскаше със ситуация, за която не беше помислил и която не очакваше, той хващаше ръцете си отзад на кръста и започваше да обикаля. Това беше добър знак. Поне най-малкото показваше, че няма да отсече: „Изключено!“. Когато се разгневеше, започваше да мисли, почесвайки брадата си, това означаваше, че се задава буря. Тогава или излизаше и с дни не се мяркаше, или възразяваше с такава ярост, че дори и Хюрем не можеше да се престраши отново да повдигне въпроса.

Когато видя, че жена му го следи, усмихвайки се, той дойде и застана намръщен пред нея. Мъжът, от когото трепереше целият свят, бе като едно непослушно дете.

— Какво смешно има?

— Негово Величество, моят султан, толкова много обича Михримах, че не се е замислил как един ден ще бъде принуден да се раздели с момиченцето си. И сега се изненадахте… на това се смеем.

— Михримах е още дете. Защо да омъжваме едно малко момиченце?

— Дете ли? Дъщеря ни е на седемнадесет години, Сюлейман.

Говореха си официално съгласно порядките в двореца, но Хюрем стопляше душата си, когато се обръщаше към него по име. Беше си мечтала пътищата им да се бяха преплели на друго място! Без престол и корона. Без прислуга и робини. Вечер да го очаква, да му сипе от храната, която сама бе сготвила. Като майка си да плете пердета за миниатюрните прозорчета на мъничката им къща… Всеки път Хюрем султан се разчувстваше. Кой знае колко би бил прекрасен животът без страх, интриги и капани. И всеки път прогонваше тези мечти от ума си точно по средата. Тя бе пожелала този живот. Борила се бе, за да го получи. Танцува със смъртта, стъпва върху кръв. Не живееше живота от мечтите си, а този, който ѝ бе отреден. Защо да се оплаква?