Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Първо всичко започна с отнесени погледи и тайни докосвания. После дойде ред на скришни прегръдки под претекст за някаква радост или тъга. И накрая една вечер, когато ѝ беше дотегнало от самота, Хюрем не намери сили в себе си да се противопостави на целувките на Семиха, които тръгнаха от устните ѝ, продължиха по врата, оттам по гърдите и подеха надолу. Поне не беше възможно един подобен грях да не остави след себе си вина, която впоследствие да гризе душата на Хюрем. Стига Мерзука, от чиито очи като из ведро се лееха сълзи, и Джафер, който незнайно защо изведнъж бе станал враг на Семиха, да не ѝ повтаряха постоянно:
— Трябва да сложиш край на това!
Но Хюрем не можеше да го прекрати. Желанието ѝ не зачиташе опасност, забрана или грях. Напротив, напомняше ѝ за страстта.
Докато се унасяше в наслада, един глас в главата ѝ постоянно я тормозеше: „Не се отпускай. Истинската вражда сега започва. Не оставяй сина на Гюлбахар да получи престола. Отвори си очите, Хюрем. Врагът не спи“. Но всъщност тя нищо не беше забравила. Съветите на Гюлдане султан не излизаха от мислите ѝ. Нямаше да пусне, каквото беше хванала, щеше да го изтръгне и да го вземе, но Хюрем знаеше кога трябва да действа и кога да спре. И сега според нея беше време да спре. Сюлейман не биваше да остане с впечатление, че тя си вре носа в държавните дела и че се опитва да отнеме от Мустафа полагащото му се.
За да нанесе последния си удар, щеше да чака, докато не беше сигурна в успеха. И когато настъпеше този миг, щеше да се нахвърли върху плячката си точно както бе погубила и Ибрахим. Щеше да възкачи на престола големия си син Мехмед, когото Сюлейман беше изпратил като санджакбей в Маниса, и една по една да премахне всички пречки по пътя си. Бавно. Търпеливо. Щеше да навърже всичко като бродерия. В плановете си Хюрем не пропускаше и единствената си дъщеря Михримах султан, която вече израстваше и цъфтеше.
След убийството на най-големия си поддръжник сякаш и Гюлбахар се беше оттеглила настрана. Огънят на ненавистта и ревността в нея не беше угаснал, само бе покрит с пепел. Чувстваше себе си и сина си в по-голяма безопасност. Като начало Сюлейман вече беше започнал да го води със себе си в битки. И на външен вид, и с поведението си Мустафа все повече заприличваше на дядо си Селим Свирепия. Стоеше като него върху коня, като него размахваше сабята и опъваше лъка. Войниците, които въпреки всичките победи на султана не бяха забравили храбростта на бащата на Сюлейман, сякаш виждаха Селим, когато погледнеха Мустафа, и боготворяха принца. И това беше гаранция за Гюлбахар, защото вече всички знаеха, че еничарите мразят московската наложница и децата ѝ. Гюлбахар беше на мнение, че и Сюлейман не е сляп и забелязва всичко това. Неслучайно падишахът повери трона на сина ѝ по време на похода срещу Иран. Гюлбахар беше започнала да мисли, че и надеждата на Хюрем се е изчерпала. Въпреки стаената омраза, дори и въпреки боя, тя никога не се бе държала неуважително към Махидевран. Хюрем се беше опитала да помогне на принц Мустафа, когато той изпълняваше длъжността на каймакамин. Беше го хвалила навсякъде и пред всички. Колко пъти прислужничките на Гюлбахар бяха донасяли, че с ушите си са я чули да превъзнася Мустафа пред падишаха и да отхвърля притесненията му, защото храбрият принц много добре управлява държавата в негово отсъствие. Дори беше написала това в едно свое писмо до султана. Гюлбахар поне за малко трябваше да си държи устата затворена. Сега не беше времето да разпространява злобни клюки за близостта на московската наложница и Семиха ханъм. Бившата любимка на султана знаеше, че следващата стъпка не бива да е като провала със змията. Така или иначе, първородният ще наследи властта. Само трябваше търпение.
Вярно, че след похода срещу Иран Сюлейман не бе поверил престола отново на Мустафа, но сигурно имаше нещо наум. Вероятно искаше принцът да придобие опит по бойните полета. И синът на Гюлбахар не се оплакваше. Харесваше му да е сред войниците. Освен това Мустафа обичаше да си прекарва времето с най-малкия син на Хюрем — Джихангир. Той бе изпълнявал заръката на майка си още от деня, в който му беше казала:
— Стой далеч от децата на онази московчанка!
Но когато Джихангир се роди, Мустафа се привърза към него. Малкият гледаше сина на Гюлбахар и му се усмихваше. Мустафа носеше принца на ръце из градината. Без да обръща внимание на забележките на майка си, той си играеше с хилавия син на Хюрем. Дори качи Джихангир на кон. Детето на московчанката през цялото време се кикотеше. Щом видеше Мустафа, момченцето скачаше от радост.