Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Защо? Нападение ли?

— Не. Нещо иде. За вас е ужасно. За нас обаче то е реализирано пророчество.

Ток погледна объркано. Този побъркан ли беше?

— Какво искаш да кажеш?

— Риландарас идва. Усещам го. Почти усещам дъха му.

— Риландарас?

Несъмнено човекът бе побъркан. Беше невъзможно. Бяха го затворили много отдавна.

— Не. Грешиш.

Имотан се дръпна ядосано.

— Не ме обиждай, малазанецо! — шаманът размърда устни.

— Много добре. Аз свърших своето. Не ми обръщате внимание и умрете.

Шаманът на Белия чакал се стрелна в нощта, обкръжен от отряда си.

Ток го гледаше как си тръгва, после се възправи в седлото си, погледна наляво и надясно и се взря в редиците. Несъмнено старият нямаше да дойде при него, ако не бе уверен. И все пак, след цялото това време, Риландарас? И защо сега?

— Войник! — провикна се той.

Човек от щаба му пришпори коня си към него.

— Господине?

— Отивай в щаба на Урко. Кажи им, че сетите предупреждават за нещо опасно навън в нощта.

— Господине — и пратеникът пришпоря коня си и препусна.

— Капитан Мос?

— Господине?

— Вземете един отряд със себе си и обиколете периметъра. Предупредете заставите да бъдат нащрек.

— Слушам, господине.

Капитанът отдаде чест и подкара коня си нататък.

Така. Направи ли той обаче всичко, което можеше? Трябваше ли да предупреди Чос? Не, той си имаше повече от достатъчно работа, както бе избрал да ръководи пристъпа отпред. Щеше да чака и да види дали въобще нещо ще излезе покрай това привидно напълно невероятно твърдение.

Цял час по-късно, около среднощ, откъм стана дойде жена в изпокъсана и изцапана с тъмни петна дреха. Тя тръгна право към Ток, мълчалива като призрак, с прострени напред тъмни и влажни ръце. Хората му се развикаха и я сочеха. Ток гледаше. Не можеше да говори, не можеше да повярва. Той се смъкна от коня си и хвана лепкавите й от кръв ръце.