Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Фурията надигна брадичка към парапета, там, където срещу тях се намираше северната порта на стената на Външния кръг.

— Започна се.

Сторо се изкатери на парапета. Огромно объркано множество хора. Люлееха се факли, талийски войници викаха и се мъчеха да поддържат редиците, обърнати към полузатворената Порта на северните равнини. Цивилните задръстваха портата, опитваха се с бой да минат покрай войниците, крещяха и протягаха бледите си ръце към броните им. Наблизо в блъсканицата един от малцината ездачи ръкомахаше, издаваше заповеди, а късата му сива коса и мустаците му се открояваха в тъмното. В едната си ръка държеше извит черен лък и подчертаваше нарежданията си с него.

— Богове — изстреля Сторо, все едно го бяха ударили в стомаха. — Ток. Самият Ток.

Той изгледа Фурията.

— Имаш ли стрелци с лък тука?

— Не.

— Ха. Късметът му още работи.

Той слезе и я погледна право в очите.

— Чакай, докато се дръпнат, после го направи.

— Трябва ли?

— Да, проклето да е! Иначе сме загубени.

— Те ще бъдат избити. И войниците, и гражданите.

Сторо свали забралото от халки.

— Тогава е трябвало да си стоят вкъщи. Що се отнася до цивилните, те бяха предупредени. Трябва да вървя. Нека Господарката бъде благосклонна към теб.

— И към теб.

Сторо затропа обратно надолу по стълбите. Фурията остана със сержанта си и с взводовете редовни войници, за да пази този участък от стената. Докато наблюдаваше, отвориха път за роптаещите хора. Талийците направиха редици от стрелци с арбалет срещу вратата, докато другите опитваха да я затворят. Последният промъкнал се човек беше незабравим — тъмната му туника и ризницата висяха на парцали, от врата му се поклащаха останките на счупен шлем, а в ръце държеше сдвоени саби. Наистина ли бе оцелял след сблъсък с човекоядеца? Вероятно никога нямаше да узнае. Второто крило на вратата бе затворено и припряно поставиха железните резета на местата им. Фурията се обърна към сержант Банат:

— Искам те там, долу.

Той отдаде чест и изтича по стълбата. По външната стена талийските войници изкачиха парапета и се заоглеждаха надолу. Ръце засочиха, вдигна се тревога и арбалетите стреляха. Фурията изчака, докато гражданите се отдръпнаха далеч от вратата, а после отиде до вътрешната страна на каменната алея. Наведе се към факлите, осветили купчината хора в изровения покрай стената окоп — с тях беше сержант Банат. Тя огледа стената и от двете си страни от горе надолу.

— Пригответе се! — кресна Фурията на мъжете, вдигна ръка и си помисли: „С тази ръка осъждам на смърт повече мъже и жени, отколкото мога да си представя. Какво стана с мен, та мога да извърша нещо такова?“ Смъртта на Треперко? Нападението на хората на Дебелия Кептен? Какво я засягаше, ако Хенг падне? Нищо, ако трябва да сме честни. Не, гадната истина бе, че тя искаше да живее, а ако градът паднеше, несъмнено щяха да я посекат.