![Драконите на сломеното слънце [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/4/drakonite-na-slomenoto-slnce-bg-download.jpg)
Драконите на сломеното слънце [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 954-761-174-7
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на сломеното слънце [bg]». Краткое содержание книги:
Медан се вгледа внимателно в нея.
Тя посрещна взора му и го издържа, без дори да мигне.
— Тихо! — предупреди ги Планшет. — Някой идва.
Всички се вслушаха в звука от трополящи ботуши. Някой взимаше стълбите за нагоре по две наведнъж.
— Ординарецът ми — успокои ги Медан.
— Може ли да му се вярва? — попита кралицата.
Наместникът се усмихна накриво.
— Отсъдете сама, мадам.
В стаята влезе рицар. Черната му броня бе покрита с кръв и сива прах. За момент остана на вратата с наведена глава, сякаш изкачването по стълбището бе изцедило и последните му капки енергия. Накрая се изправи и подаде на наместника един свитък.
— Взех го, сър. Граул е мъртъв.
— Добра работа, сър Джерард — кимна Медан, докато взимаше съобщението. Той огледа кръвта по бронята на рицаря. — Ранен ли сте?
— Честно казано, милорд, нямам представа — отвърна намръщено Джерард. — Боли ме всяка костица. Но дори и да съм, едва ли е сериозно, понеже иначе щях да лежа мъртъв някъде в гората.
Лорана се взираше изумено в него.
— Кралице — поклони се младият рицар.
Тя се канеше да каже нещо, ала погледът й попадна върху Медан.
— Не вярвам досега да сме се срещали, сър — произнесе студено.
Кървавата маска върху лицето на Джерард се разля в слаба усмивка.
— Благодаря ви, мадам, задето се опитвате да ме защитите, но наместникът вече знае, че съм рицар на Соламния. Всъщност сега съм негов пленник.
— Соламниец? — попита стреснато Гилтас.
— Онзи, за когото ти разказах — обади се Лорана. — Рицарят, който придружаваше Палин и кендера.
— Разбирам. Значи сега сте пленник на наместника. Той ли ви стори това? — изрече разгневено кралят.
— Не, Ваше величество — отвърна Джерард. — Причини ми го един драконид. Пратеникът на Берил или по-скоро, бившият пратеник на Берил. — Той се отпусна в едно кресло, въздъхна и затвори очи.
— Още вино — нареди Медан. — Драконесата вече няма да получава писма от Квалинести — допълни удовлетворено. — Берил ще изчака поне ден, за да получи потвърждението ми. Когато това не стане, ще бъде принудена да изпрати друг вестоносец. Така ще имаме поне малко време.
Той подаде чашата с вино на Джерард.
— Не, милорд — произнесе младият рицар, като прие виното, но не отпи от него. — Точно обратното. Драконът ни е измамил. Силите на Берил са потеглили. Граул смяташе, че е възможно вече да прекосяват границата. Най-голямата армия, събирана след края на Войната на Хаоса, вече нахлува в страната ви.
Над стаята се спусна гробно мълчание. Всички стояха втрещено, опитвайки да осъзнаят новината. Избягваха погледите си. Никой не искаше да види отражението на собствения си страх в очите на другия.
Наместник Медан се усмихна печално и поклати глава.
— Изглежда, в края на краищата няма да умра на преклонна възраст — каза и си наля още една чаша вино.
31
Бледната река на мъртвите
През същата тази нощ Златна Луна напусна болницата, без да обръща внимание на молбите на лечителите и лейди Камила.
— Добре съм — каза тя, като се бранеше от опитите им да я задържат на леглото. — Просто се нуждая от почивка, това е всичко. Но почивка тук няма да намеря!
„Не и с мъртвите.“
Тя бързо прекоси градините и вътрешните дворове на ярко осветения комплекс на Цитаделата. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Не отвръщаше на поздравите на хората, които подминаваше. Гледаше право пред себе си. Защото, ако дори за миг отместеше взор, щеше да ги види отново. Следваха я.
Чуваше шепота и молбите им. Усещаше докосването им — меко като пух — по ръцете и лицето си. Обгръщаха я като фини копринени шалове. Боеше се, че ако се вгледа в тях, ще забележи Речен Вятър. Сетне й хрумна, че вероятно това бе причината духът му да не я посещава вече. Сега той също бе изгубен, потопен в тази река, отнесен надалече. Никога нямаше да го открие отново.
Тя достигна Големия лицей и изтича нагоре по стълбите към покоите си. За пръв път отправи благодарност за това младо тяло, което не само не се изморяваше, но и с готовност посрещаше всяко изпитание. Щом най-сетне се видя притисната, Златна Луна се обърна и се изправи лице в лице с тях.
— Махайте се. Нямам нищо за вас.
Мъртвите се приближиха още. Един стар, много стар мъж… Сетне крадец, войн, сакато дете… Просяци с протегнати ръце. После внезапно изчезнаха, сякаш някакъв глас, но не нейният, им бе наредил да напуснат.