Зовът на барабана [bg]

— Спала си в полето, а? — попита, когато видя петната по тях. — Доста път си изминала, за да ни видиш, племеннице.

— Тя казва, че ти е племенница — обади се Лери. Беше се съвзела от шока и се взираше над рамото на Иън. Кръглото ѝ лице бе сбърчено от негодувание. — Най-вероятно е дошла, за да докопа нещо.

— Няма да казвам на бялото черно, Лери — рече кротко Иън. Извърна лице към нея. — Не бяхте ли ти и Хобарт онези, които от половин час се опитвате да ми измъкнете петстотин паунда?

Тя сви здраво устни и бръчките около устата ѝ станаха по-дълбоки.

— Това са си мои пари — сопна се — и ти добре го знаеш! Така се разбрахме, ти беше свидетел.

Иън въздъхна; явно не за първи път чуваше това днес.

— Така е — отвърна търпеливо. — И ще си получиш парите — щом Джейми може да ти изпрати. Той обеща, а е честен човек. Но…

— Честен ли? — изсумтя грозно Лери. — Да не би да е честно да си двуженец? Да си оставиш жената и децата? Да ми открадне дъщерята и да я съсипе? Честен! — Погледна Бриана, очите ѝ светеха като току-що изкована стомана.

— Пак ще те попитам, момиче — коя е майка ти?

Бриана само се втренчи в нея. Шалчето на врата ѝ я задушаваше, ръцете ѝ бяха ледени.

— Майка ти — повтори нетърпеливо Лери. — Коя е тя?

— Няма значение коя е… — започна Джени, но Лери се обърна към нея със зачервено от гняв лице.

— О, има значение! Ако е някоя войнишка курва или развратна прислужница, докато е бил в Англия — това е едно. Но ако е…

— Лери!

— Сестро!

— Затваряй си мръсната уста!

Бриана сложи край на крясъците, само като се изправи. Беше висока колкото мъжете и се извиси над жените. Лери отстъпи бързо назад. Всички в стаята се извърнаха към Бриана, някои я гледаха с враждебност, други със симпатия или любопитство.

Със спокойствие, което не чувстваше, Бриана посегна към вътрешния джоб на палтото си, към тайния джоб, който беше зашила в един от шевовете преди седмица. Като че ли преди цял век.

— Майка ми се казва Клеър — рече тя и хвърли огърлицата на масата.

Настъпи пълна тишина, чуваше се само тихото съскане на торфа в камината. Перлената огърлица сияеше, пролетното слънце, което нахлуваше през прозореца, избиваше искри от златните дискчета.

Джени помръдна първа. Тя тръгна като лунатик, протегна тънък пръст и докосна перлите. Сладководни перли с уникална неправилна форма.

— О, Боже — рече тя тихо. Вдигна глава и погледна лицето на Бриана, скосените сини очи блестяха от сълзи. — Толкова се радвам да те видя, племеннице…