Зовът на барабана [bg]

— Да, вероятно. — Роджър започваше да идва на себе си. Погледна любопитно Фиона.

— Защо никога не изричаш името ѝ?

Къдриците на Фиона се развяваха на вятъра, когато тя се обърна да го погледне. Зазоряваше се и вече беше достатъчно светло, за да види ясно лицето ѝ и изражението на объркваща прямота.

— Не изричаш нещо, ако не искаш да го призовеш — каза тя. — Сигурно знаеш това, нали баща ти беше свещеник?

Косъмчетата по ръцете му настръхнаха въпреки ризата и палтото.

— Сега като го спомена — рече той в опит да се пошегува, но не успя. — Аз не изрекох името на баща си, но може би… Доктор Рандал каза, че е мислила за съпруга си, когато се е върнала.

Фиона кимна смръщена. Виждаше ясно лицето ѝ и със сепване осъзна, че светлината се засилва. Почти се беше съмнало; небето на изток имаше цвета на люспи на сьомга.

— Господи, зазорява се! Трябва да вървя!

— Да вървиш? — Фиона се ококори от ужас. — Нали няма да опиташ отново?

— Да. Трябва. — Устата му беше пресъхнала като памук и той съжали, че Фиона бе изляла всичкото кафе върху него. Пребори се с гадното усещане в стомаха си и се изправи. Коленете му трепереха, но можеше да върви.

— Луд ли си, Родж? Това ще те убие, със сигурност!

Той поклати глава, втренчен във високия разцепен камък.

— Не — рече и се надяваше да е прав. — Не, знам какво се обърка. Няма да се случи отново.

— Няма как да знаеш, не и със сигурност!

— Напротив. — Той свали ръката ѝ от своята и я стисна; беше малка и студена. Усмихна ѝ се, макар че усещаше лицето си странно изтръпнало. — Надявам се, че Ърни не се е прибрал; сигурно ще се обадил на полицията да те търси. Най-добре се прибирай.

Тя сви нетърпеливо рамене.

— Той е на риба с братовчед си Нийл; ще се върне чак във вторник. Какво искаше да кажеш с това, че няма да се случи отново… защо?

Това се обясняваше още по-трудно. Но заради нея трябваше поне да опита.

— Когато ти казах, че мислех за баща си, мислех за него такъв, какъвто си го представям — от снимките с военната униформа или с майка ми. Работата е там, че… тогава вече съм бил роден. Разбираш ли? — Взираше се в малкото ѝ кръгло лице и видя, че тя примигва бавно, разбираше. Въздъхна тихо от страх и изумление.

— Не си видял само баща си, нали? — попита тихо.

Той поклати безмълвен глава. Нямаше зрение, нито слух, нито обоняние, нито допир. Нямаше как да опише какво е да се срещнеш със самия себе си.

— Трябва да тръгвам — повтори тихо. Стисна ръката ѝ. — Фиона, безкрайно съм ти задължен.

Тя се вгледа в него за миг, меката ѝ долна устна се издаде напред, очите ѝ блестяха. После завъртя годежния си пръстен, свали го и го сложи в ръката му.

— Камъкът е малък, но е истински диамант — каза тя. — Може да ти помогне.

— Не мога да го приема! — Той посегна да ѝ го върне, а тя отстъпи назад и сложи ръце зад гърба си.

— Не се тревожи, застрахован е. Ърни е голям почитател на застраховките. — Опита да му се усмихне, но по лицето ѝ вече се стичаха сълзи. — Аз също.