Зовът на барабана [bg]

— Искаш ли още малко, братовчедке Бриана? — попита Джоан, съпругата на Младия Джейми. Усмихваше ѝ се през масата, вдигнала приканващо лъжица над останките от гигантски пай с касис.

— Благодаря, но не. Не мога да хапна нищо повече — усмихна ѝ се Бриана. — Преядох!

Това накара Матю и малкият му брат Хенри да се закикотят, но баба им ги изгледа и те рязко млъкнаха. Но Бриана виждаше смеха по лицата на всички, от възрастни до деца, като че ли всички смятаха всяка нейна дума за безкрайно забавна.

Не се дължеше на необичайния ѝ костюм, нито на това, че бе непозната. Имаше нещо друго; някакво радостно течение минаваше през всички членове на семейството, невидимо, но силно като електричество.

Тя бавно осъзна какво е то, заради една забележка на Иън.

— Не мислехме, че Джейми някога ще си има свое дете — усмихна ѝ се той през масата с такава топлина, че можеше да разтопи лед. — Ти никога не си го виждала, нали?

Тя поклати глава, преглъщайки последната си хапка и се усмихна въпреки пълната си уста. Това ли беше; радваха ѝ се толкова много не заради самата нея, а заради Джейми. Обичаха го и бяха щастливи заради него.

От тази мисъл в очите ѝ избиха сълзи. Обвиненията на Лери я бяха разтърсили и сега бе огромна утеха да осъзнае, че за хората, които го познават добре, Джейми Фрейзър не е нито лъжец, нито покварен човек, а наистина е мъжът, за когото майка ѝ го смяташе.

Младия Иън си помисли, че се е задавила и я удари услужливо по гърба, от което тя наистина се задави.

— А писала ли си на чичо Джейми, за да му кажеш, че идваш при нас? — попита той, без да обръща внимание на кашлянето и на зачервеното ѝ лице.

— Не — рече тя дрезгаво. — Не знам къде е.

Веждите като лястовичи крила на Джени се извиха.