Зовът на барабана [bg]

Когато последва Джени до площадката, светлината от прозореца изчезна и вече не озаряваше повърхността на картината.

Тя ахна и усети как ръцете ѝ настръхват.

— Забележително, нали? — Джени погледна от картината към Бриана и после отново. На лицето ѝ се бяха изписали гордост и благоговение.

— Забележително! — съгласи се Бриана и преглътна.

— Сега разбираш защо те познахме веднага — рече леля ѝ и докосна с обич резбованата рамка.

— Да, да, разбирам.

— Това е майка ми. Твоята баба Елън Макензи.

— Да — рече Бриана. — Знам. — Прашинки, вдигнати от стъпките им, се въртяха лениво в следобедната светлина от прозореца. Бриана имаше чувството, че се върти с тях, че вече не е закотвена за реалността.

След двеста години тя бе стояла — или ще стоя, помисли си — пред този портрет в Националната портретна галерия, яростно отричайки истината, която той показваше.

Елън Макензи и сега се взираше в нея както тогава; с дълга шия и царствена, скосените очи искряха от хумор, който не стигаше до нежните устни. Не беше като огледално отражение; челото на Елън беше високо и по-тясно от това на Бриана, а брадичката бе заоблена, не заострена. Цялото ѝ лице бе някак по-меко и с не така дръзки черти.

Но приликата се виждаше и беше достатъчно силна, за да бъде стряскаща; широките скули и гъстата червена коса бяха същите. А на врата ѝ сияеха перлите със златни дискчета.

— Кой я е нарисувал? — попита накрая Бриана, макар че вече знаеше отговора. На табелката в музея беше написано, че художникът е неизвестен. Но като видя портрета на двете момчета долу, тя разбра. Тази картина не беше така умело нарисувана, беше по-ранен опит — но все пак дело на същата ръка.

— Мама я нарисува сама — каза Джени с гордост и тъга. — Тя рисуваше много добре; ще ми се да бях наследила тази дарба.

Бриана усети как пръстите ѝ се свиват. Илюзията за четката между тях за миг бе така силна, че сякаш наистина усети допира на гладкото дърво.

От нея — помисли си с лека тръпка и направо чу щракването, с което още едно парченце от миналото ѝ си дойде на мястото. — От нея съм го наследила.

Франк Рандал се шегуваше, че не може да начертае дори права линия; Клеър пък казваше, че само това може. Но Бриана имаше дарбата на линиите и извивките, на светлината и сенките — и вече знаеше откъде я е наследила.

Какво друго? — помисли си внезапно тя. Какво още притежаваше от тази жена на картината и от момчето с упорито наклонената глава?

— Нед Гауън ми я донесе от Леох — каза Джени и докосна рамката с почит. — Запазил я, когато англичаните опустошили замъка след Въстанието. — Усмихна се леко. — Той много почита семейството. Родом е от Единбург, но няма роднини, затова е приел клана Макензи за свой, макар че вече клана го няма.