Зовът на барабана [bg]

Никога не я беше виждала, но бе сигурна. Много пъти бе чувала описанията на майка си за Лалиброх. Освен това тя бе единствената голяма къща на мили наоколо. Не видя нито една през последните три дни, само малки, оградени с каменни огради къщурки, повечето изоставени и порутени, а други вече обгорени черни руини.

От комина се виеше дим; в къщата имаше някого. Наближаваше обед; вероятно всички бяха вътре и обядваха.

Тя преглътна, устата ѝ бе пресъхнала от вълнение и нетърпение. Кой ли ще бъде? Кого ли щеше да види първи? Иън? Джени? И как щяха да приемат появата ѝ, думите ѝ?

Тя беше решила просто да им каже истината, коя е и какво прави тук. От майка си знаеше, че много прилича на баща си, разчиташе че тази прилика ще ги убеди. Планинците, които беше срещнала досега, се притесняваха от външния ѝ вид и от странната ѝ реч; вероятно Мъри нямаше да ѝ повярват. Но тогава си спомни и докосна джоба на палтото си; не, щяха да ѝ повярват; тя имаше доказателство все пак.

Една внезапна мисъл я прободе в гърдите. Възможно ли беше те да са тук сега? Джейми Фрейзър и майка ѝ? Това не ѝ хрумваше за първи път. Беше убедена, че са в Америка, но това не беше задължително вярно. Знаеше само, че ще бъдат в Америка през 1776 година; нямаше представа къде са сега.

Брут отметна глава и изцвили силно. Зад тях се чу ответно цвилене и Бриана дръпна юздите, за да обърне коня. Той вдигна глава и ноздрите му потрепнаха от интерес, когато видя хубав дорест кон да се появява на завоя на пътя, язден от висок мъж с кафяви дрехи.

Мъжът спря коня още щом ги видя, после го пришпори леко и се приближи бавно. Беше млад и много потъмнял от слънцето въпреки шапката; сигурно прекарваше доста време навън. Полите на палтото му бяха смачкани и чорапите му бяха покрити с прах и осили.

Приближи се предпазливо към нея и кимна. После се скова от изненада и Бриана се усмихна.

Едва сега беше забелязал, че е жена. Мъжките ѝ дрехи не можеха да заблудят никого отблизо; фигурата ѝ в никакъв случай не беше „момчешка“. Дрехите обаче изпълняваха добре предназначението си, бяха удобни за езда и като се имаше предвид ръстът ѝ, отдалече я караха да прилича на мъж на седлото.

Мъжът свали шапката си и се поклони, изненадата му беше очевидна. Не беше точно хубавец, но имаше приятно, силно лице с гъсти вежди — понастоящем извити, — меки кафяви очи под гъстата къдрава черна коса, чиято лъскавина издаваше добро здраве.

— Мадам, мога ли да ви бъда полезен? — попита той.

Тя свали шапката си и му се усмихна.

— Надявам се. Това ли е Лалиброх?

Той кимна, към изненадата се прибави и тревога, когато чу странния ѝ акцент.

— Така е. Имате ли някаква работа там?

— Да — рече тя твърдо. — Имам. — Изправи гръб на седлото и пое дълбоко дъх. — Аз съм Бриана… Фрейзър. — Стори ѝ се странно да го изрече на глас. Никога не беше използвала това име, но го усещаше някак правилно.