Лебедова песен [bg]

Появи се един огнен език, който подскочи нагоре и огънят се разпространи от клон на клон. Само след минута вече разполагаха с топлина и светлина и изпънаха замръзналите си ръце напред, за да ги стоплят.

— Ще стигнем на сутринта — каза Пол, докато си поделяха сушеното катеричо месо. То имаше вкус на варена кожа. — Обзалагам се, че имаме не повече от километър и половина.

— Може би. — Сестрата отвори капака на консервата с печен боб с ножа за всякакви цели и загреба малко с пръста си. Ястието беше мазно и имаше металически вкус, но иначе изглеждаше добро. Подаде консервата на Пол. — Надявам се компасът на хлапето да работи. Иначе може да се въртим в кръг.

Пол вече беше обмислил тази вероятност, но само вдигна рамене и лапна малко боб. Ако компасът не беше верен дори само с едно деление, може би вече бяха пропуснали Мерис Рест.

— Все още не сме минали десет километра — каза той, макар да не беше особено сигурен за това. — Утре ще разберем дали има някакъв проблем с компаса.

— Да. Утре.

Сестрата пое първата смяна, а Пол заспа до огъня. Тя беше опряла гръб в един от камъните — от едната ѝ страна беше магнумът, а от другата пушката.

Лицето ѝ се гърчеше от болка под твърдата обвивка на Маската на Йов. Скулите и челюстта ѝ туптяха. Изгарящата болка обикновено минаваше за няколко минути, но този път се усили дотолкова, че се наложи да наведе глава и да потисне един стон. За пореден път — седми или осми през последните няколко седмици — изпита остри и раздиращи кожата ѝ размествания под Маската на Йов, чак до костите на лицето ѝ. Единственото, което можеше да направи, беше да стисне зъби и да изтърпи болката, докато премине. Когато всичко свърши, се разтрепери въпреки огъня.

Този път пристъпът беше много лош, помисли си Сестрата. Болката ставаше все по-силна. Клошарката вдигна ръка и прокара пръсти през Маската на Йов. Възлестата повърхност беше студена като лед по склоновете на спящ вулкан, но под нея кожата ѝ беше гореща и разранена. Скалпът я сърбеше до лудост и я накара да пъхне ръка под качулката на шубата си, за да докосне масата от образувания, която беше покрила главата ѝ и продължаваше надолу по врата. Копнееше да навре пръсти под тази кора и да чеше кожата си до кръв.

„Дори да си сложа перука върху плешивата глава — помисли си Сестрата, — пак ще приличам на възпитаничка от училището за изроди!“ Успя да се задържи още няколко секунди върху тънкото въже между сълзите и смеха, но накрая смехът спечели.

Пол се изправи.

— Мой ред ли е да пазя?

— Не. Имаш още два часа.

Той кимна, легна отново и почти веднага заспа.

Сестрата продължи да опипва Маската на Йов. „Май кожата ми е пламнала там долу… или поне онова, което е останало от нея“, помисли си тя. Понякога, когато болката беше много силна и имаше чувството, че кожата ѝ под обвивката е на път да се свари, можеше да се закълне, че костите ѝ се местят като основите на нестабилна къща. Сякаш лицето ѝ се променяше.