Лебедова песен [bg]

Глори докосна твърдата сива кожа, която беше затворила дясното му око.

— Това нещо боли ли?

— Понякога пари. Понякога така ме сърби, че едва издържам. А понякога… — Джош млъкна.

— Понякога какво?

Той се поколеба, защото щеше да ѝ каже нещо, което не беше споделял нито на Суон, нито на Ръсти.

— Понякога — отговори тихичко той — имам чувството, че… лицето ми се променя. Сякаш костите ми се движат. И ме боли адски много.

— Може би се лекуваш.

Джош съумя да се усмихне едва.

— Точно от това имам нужда, от малко оптимизъм. Благодаря ти, но мисля, че въобще няма шанс да се излекувам. Тези образувания са твърди като бетон.

— Суон има най-лошите, които съм виждала. Имам чувството, че едва си поема въздух. А сега с тази лоша треска… — Глори млъкна, защото гигантът тръгна към вратата. — Двамата с нея сте преживели много, нали? — попита го тя.

Той спря.

— Да. Ако тя умре, нямам представа какво ще… — Млъкна навреме, наведе глава и след малко я вдигна отново. — Суон няма да умре — каза уверено гигантът. — Няма. Хайде, по-добре да се връщаме.

— Джош? Почакай… става ли?

— Какво има?

Глори завъртя манивелата на печатарската машина и потърка с пръсти гладкия дъб.

— Прав си за това нещо. Срамота е просто да си стои тук и да гние.

— Както сама каза, няма никакво значение дали ще гние тук, или някъде другаде.

— По-добре ще е да е в бараката ми.

— В бараката ти? За какво ти е това нещо? То е безполезно!

— Сега да. Но може би няма винаги да е така. Джаксън беше прав. Възможно е да стане чудо, ако Мерис Рест разполага с вестник… О, не като онези, които хората получаваха в дворовете си всеки следобед, но може би просто лист хартия, който да съобщава на жителите кой се е родил, кой е умрял, кой има излишни дрехи за раздаване и кой се нуждае от такива. Точно сега хората, които живеят от двете страни на коя да е алея, са непознати, но един лист хартия като този може да сплоти целия град.

— Мисля, че повечето жители на Мерис Рест са по-заинтересовани от намирането на храна, с която да преживеят още един ден, не си ли съгласна?

— Да. Засега. Джаксън беше умен човек, Джош. Ако знаеше, че това нещо гние тук сред боклуците, веднага щеше да го пренесе на гръб до дома ни. Не казвам, че знам как да пиша или нещо подобно — по дяволите, та аз не мога да говоря правилно — но това може да е първата крачка към превръщането на Мерис Рест отново в истински град.

— Какво ще използваш за хартия? — попита гигантът. — Ами мастило?