20 години по-късно

В тоя миг влезе един човек, без дори да почука на вратата. Арамис поиска да отдръпне ръката си, но кралят, я Задържа.

— Какво искате, господине? — го попита кралят.

— Желая да зная дали се свърши изповедта на Чарлз Стюърт — каза влезлият.

— Какво ви интересува това? — забеляза кралят. — Ние не сме от едно вероизповедание.

— Всички хора са братя — отвърна пуританът. — Един от братята ми ще умре и аз идвам да го напътя към

смъртта.

— Стига — каза Пари, — кралят няма нужда от вашите напътствия.

— Всемилостиви господарю — прошепна Арамис, — не го дразнете: това е навярно някой шпионин.

— След преподобния епископ ще ви изслушам с удоволствие, господине — рече кралят.

Подозрителният човек се оттегли, като погледна внимателно Джъксън, което не се изплъзна от краля.

— Кавалере — каза кралят, когато вратата се затвори, — мисля, че имате право и че тоя човек дойде с лоши намерения. Когато си отивате, пазете се да не ви се случи някое нещастие.

— Всемилостиви господарю — отвърна Арамис, — благодаря ви, но ваше величество може да бъде спокоен: под това расо имам ризница и нож.

— Вървете, господине, и бог да ви закриля със светата си десница, както казвах, когато бях крал.

Арамис излезе. Чарлз го изпрати до прага. Арамис даде благословията си, при което часовите наведоха глави, мина величествено през пълните с войници чакални, качи се в каретата си, където го последваха двамата му пазачи, и се върна отново в епископията — където те го оставиха.

Джъксън го чакаше с мъчителна тревога.

— Е, какво? — попита той, като видя Арамис.

— Е, всичко стана така, като желаех; шпиони, часови, спътници, всички ме взеха за вас и кралят ви благославя, като очаква и вашата благословия.

— Бог да ви закриля, сине мой, защото вашият пример ми вдъхна едновременно надежда и бодрост.

Арамис облече отново дрехите си, сложи си мантията и излезе, като предупреди Джъксън, че ще прибегне още веднъж до помощта му.

Щом измина десетина крачки по улицата, той забеляза че след него върви един, човек с голяма мантия. Веднага извади ножа си и се спря. Човекът се приближи направо до него. Беше Портос.

— Мили приятелю! — каза Арамис и му протегна ръка.

— Виждате ли, мили мой — отвърна Портос, — всеки от нас си имаше задача; моята беше да ви пазя и аз ви пазех. Видяхте ли краля?

— Да; и всичко е наред. А де са нашите приятели?

— Определихме си среща в единайсет часа в странноприемницата.

— Тогава нямаме време за губене — рече Арамис. Действително на черквата Сейнт Пол удари десет и половина часа.

Двамата приятели побързаха и пристигнаха първи. След тях влезе Атос.

— Всичко е наред — каза той, без да дочака приятелите му да го запитат.

— А какво направихте? — попита Арамис.

— Наех една малка фелука, тясна като пирога, лека като ластовица; тя… ни чака в Грийнуич, срещу Кучешкия остров; екипажът и се състои от собственика й и четирима души; срещу петдесет лири стерлинги те ще бъдат изцяло на наше разположение три нощи подред. Като седнем заедно с краля в нея, ние ще се възползуваме от прилива, ще се спуснем по Темза и след два часа ще излезем в открито море. Тогава като истински пирати ще заплуваме покрай брега, ще се крием зад скалите или ако морето е свободно, ще поемем към Булон. Ако бъда убит, запомнете, че собственикът се казва капитан Роджър, а фелуката — „Светкавица“. Като знаете това, ще ги намерите лесно. Носна кърпичка с четри възли на краищата е условният знак.