Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

В очите му се мерна пресметливост.

— Как се добра до това нещо?

— Нещо като спасено имущество — каза Ру. — Никой не се появи, за да претендира за собственост.

Гриндъл се засмя и седна на стола си.

— Разбира се, че няма да се появи. Води се за углавно престъпление, ако изнесеш тайно такава коприна от империята. — Той поклати глава. — Не е най-умното нещо на света, нали разбираш, но хората, числящи се към Истинската кръв, имат странно чувство за собственост, нещо, свързано с историята и традициите им. Просто не харесват мисълта, че някой друг би могъл да притежава вещите им. Което ги прави още по-ценни за суетните благородници, които искат да си набавят и това, което не би трябвало да имат.

Ру не каза нищо. Просто гледаше Гриндъл. Накрая старият мъж рече:

— Е, какво общо има тази рядка контрабандна стока с плана, който се върти в главата ти, Рупърт?

— Всъщност нямах истински план — отвърна Ру. После обясни плана си да внася на едро вино от Даркмоор и за голяма изненада Гриндъл се изказа одобрително за идеята. Когато му разказа за срещата си с Шегаджиите и фаталния изход за Сам Танерсън, Гриндъл му махна да замълчи.

— Вече си налучкал проблема, момче. — Той отпи глътка вино. — Когато си имаш работа с подобен вид стоки — той посочи топчето коприна, — трябва да се свържеш с Шегаджиите или с търговци, занимаващи се постоянно с подобни работи.

Потупа брадичката си с костеливия си пръст.

— Има и шивачи, които биха платили скъпо и прескъпо за коприна с такова качество.

— Какво я прави толкова скъпа освен особените забрани в Империята? — попита Дънкан.

— Говори се — вдигна рамене Гриндъл, — че се произвежда от гигантски червеи, паяци или някакви други фантастични същества, а не от обикновени копринени буби. Нямам представа колко истина има в тези приказки, но едно е вярно: издържа години, без да загуби нито лъскавината, нито формата си. Никоя друга коприна не притежава подобни качества.

В стаята отново настъпи тишина и Гриндъл допълни:

— Все още не си казал какво искаш от мен.

— Вече ми помогна много — каза Ру. — Право да ти кажа, имам каруца, но нямам коне и смятам да продам плата. Мислех, че ще можеш да ме насочиш към вероятен купувач, който да ми предложи добра цена.

Търговецът го погледна за миг с пресметлив поглед.

— Бих могъл — каза той и добави: — Наистина, бих могъл.

Дънкан отново зави топа коприна, а Гриндъл викна:

— Карли! — Девойката се появи и той й каза: — Дъще, донеси ми бутилка от Оверсбрук, реколта… коя година беше?

— Знам коя, татко.

Ру погледна бащата, после дъщерята и се насили да се усмихне. Имаше две причини за това. Първата бе, че момичето се оказа не слугиня, а дъщерята. Въздъхна скрито и се обърна с усмивка към нея. Втората причина беше изборът на виното. Знаеше какво точно предлага Гриндъл: да пият едно от вината на Адвария, узряло в студения климат на страната, където бяха живели предците на търговеца. Ру имаше ограничен опит с десертните вина и само веднъж беше пробвал такова — бе го откраднал от каруцата на баща си. Това бе последният път, когато рядкото вино, произвеждано от ръчно събирани дребни плодове, беше превозвано до Рейвънсбърг. После бе измъчван от най-лошия махмурлук в юношеството си, защото бе изпил доста, но си даваше сметка, че сега се нуждае повече от всичко от одобрението на Хелмут Гриндъл, и ако трябваше, щеше да изпие и цялата бутилка. Погледна отново пухкавото обикновено момиче — знаеше, че се нуждае и от нейното одобрение, за да изпълни набелязания си план.