Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Какви хора! Дори не ти благодарят — поклати глава Ру, след като Джейкъби си тръгна.
Затвори вратата и пресече улицата. Маккелър го посрещна с думите:
— Доста се забави.
— Господин Джейкъби смяташе, че част от стоката му липсва — каза Ру, — и беше готов да твърди, че кафене „Барет“ е отговорно за загубите. Внимателно проверихме всички стоки по митническия списък и той си тръгна доволен.
Маккелър може би не беше напълно убеден, но прие лъжата и нареди на Ру да се върне към обичайните си занимания. Младежът тръгна към кухнята и видя Язон, застанал на следващата врата.
— В почивка ли си?
Язон кимна.
— Направи ми услуга, моля те: иди в службата за наемане на работници и виж дали братовчед ми Дънкан е все още в града.
След като разбиха каруците им с вино, Дънкан бе решил, че плановете на Ру за бързо забогатяване са приключили, и отиде да си търси работа като охрана на керван, заминаващ на изток.
— И ако е там, какво? — попита Язон.
— Кажи му, че отново подхващаме търговията.
Дори да мислеше за отмъщение, Джейкъби очевидно не бързаше да го осъществи. Ру прекара нощта нащрек в малката стаичка, която бе наел над кухнята на кафенето.
Дънкан бе дошъл — оплака се, че току-що щял да потегли с един керван за Кеш, и сега спеше тихо до братовчед си. Ру подозираше, че лъже, защото Дънкан обичаше да преувеличава собствените си неудобства и да омаловажава тези на останалите хора, но това не го вълнуваше много. Ру реши, че коприната, която бе скрил в необитаваната сграда, има по-голяма стойност, отколкото бе предположил първоначално. Иначе защо Джейкъби щеше да я търси така отчаяно? Ру си даваше сметка, че е хубаво някой надежден човек да пази гърба му, докато влиза в света на бизнеса, така че беше важно Дънкан да е до него.
На разсъмване Ру стана и се облече. Излезе в предутринната свежест и се заслуша в звуците на събуждащия се град.
Той беше провинциално момче от мъничко селище в планините и странните звуци на Крондор му харесваха: крясъкът на чайките, долитащ откъм пристанището, скърцането на каруците и фургоните по каменната настилка на улиците; беше часът, когато хлебарите палеха фурните, а млекарите и продавачите на зеленчуци докарваха стоката си в големия град; стъпките на занаятчиите, забързани в сутрешния здрач за работа.
Още беше пусто, когато Ру отиде до старата сграда — още от първия момент, когато я бе зърнал, беше изпитал странно влечение към някога богатата къща. Представяше си как стои пред големите прозорци на втория етаж, загледан към оживеното кръстовище между къщата и кафенето. По някакъв начин тази запустяла сграда се бе превърнала в негова цел, символ, чрез който щеше да покаже на света, че е станал важен и заможен човек.
Влезе в полутъмната къща и се огледа. Бледата светлина, идваща от вратата, позволяваше да се види стълбището, под което бе скрил коприната. Внезапно любопитство го подтикна да погледне горните стаи и той бавно изкачи стъпалата.
Стълбата извеждаше на широк балкон, издаден над голямото входно помещение. Погледна сянката, хвърляна от големия полилей, и си представи как би изглеждал с ярко пламтящи свещи.
Обърна се и тръгна към сгъстяващата се тъмнина. Едва напипа дръжката на първата врата вдясно и я отвори.
Помещението беше празно, с изключение на няколко парцала и парчета от порцеланови съдове по пода. Младежът погледна навън — в синкавата светлина на изгряващия ден се очертаваше входът на „Барет“. Ру потръпна, протегна ръка и се подпря на стената. Слънцето се издигаше на изток и улицата се изпълваше с граждани, бързащи по своите дела. Делничният шум го накара да се отърси от мислите си.
Бързо обиколи другите стаи — любопитството го караше да види всеки сантиметър от голямата градска къща. Отзад откри кабинет, няколко други стаи, гардеробна и задна стълба за прислугата. Третият етаж очевидно бе за складови помещения и стаи на слугите; имаше парченца хубави тъкани и един напръстник, които убедиха Ру, че е открил къде домакинята се е срещала с кроячите си.
Мина обратно през помещенията и когато стигна до изхода, изпита необяснимо чувство на съжаление. Затвори внимателно вратата и си обеща, че някой ден ще се върне — но вече като собственик.
Стигна до средата на улицата и осъзна, че държи парченце плат. Разгледа го внимателно. Беше останка от фина копринена тъкан, сега съсипана от годините и мръсотията. Без да знае защо, го мушна в джоба на ризата си и тръгна към входа на кафенето.
Още докато пресичаше улицата, видя, че голямата врата е широко отворена, и разбра, че е закъснял. Трябваше да бъде между тези, които отварят кафенето.