Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Ето там в чинията е закуската ти — каза майката и втренчено погледна Роуз от Шарън. Косите на дъщеря й бяха мокри и гладко сресани, лицето — чисто, розово. Тя беше облякла синя рокля с бели цветчета. Пантофките й бяха с високи токове — купени още за сватбата. Тя се изчерви, забелязала, че майка й я гледа.
— Уми ли се? — попита майката.
Роуз от Шарън заговори с леко пресипнал глас:
— Както стоях там, дойде някаква жена и почна да се мие. Знаеш ли как трябва да става това? Влизаш в нещо като конюшня с ясли, завъртиш крана — крановете са два — и потича каквато искаш вода — топла, студена… Точно така направих.
— И аз отивам след малко! — извика майката. — Ще прибера тук и ще отида. Ти ще ми покажеш как става всичко.
— Всеки ден ще се мия — продължаваше Роуз от Шарън. — А тази жена… тя ме погледна, видя, че съм бременна, и знаеш ли какво ми каза? Каза ми, че тук всяка седмица идвала медицинска сестра. Непременно ще й се обадя, тя ще ми разкаже какво трябва да правя, та детето да е здраво. Всички жени ходели при нея. И аз ще отида. — Думите просто се лееха от устата й. — И знаеш ли още какво? Миналата седмица тук една жена родила и целият лагер отпразнувал това, занесли на детето подаръци — дрешки и… и дори плетена количка. Тя, разбира се, не била нова, но я боядисали с розова боя и станала почти като нова. Кръстили детето, опекли кейк. О, господи! — И като въздъхна с все сила, тя млъкна.
Майката възкликна:
— Слава богу, най-сетне сме сред свои хора, като у дома! Сега ще отида да се измия.
— Върви, там е хубаво — каза Роуз от Шарън.
Майката изтриваше алуминиевите чинии, слагаше ги една върху друга и говореше:
— Ние сме Джоудови. Пред никого не сме скланяли глава. Дядото на нашия дядо се е бил за революцията. Ние бяхме фермери, преди да задлъжнеем на банката. А онези… онези хора, те сякаш направиха нещо с нас. Всеки път ми се струваше, че ме бият… както и всички нас. А полицаят в Нийдълс… Тогава освирепях, станах съвсем друга. Хвана ме срам за самата мен. А сега от нищо не се срамувам. Тукашните хора са все като нас… наши хора. Управителят… просто дойде при мен, поседя, пи кафе… И на всяка дума „мисис Джоуд“: „Е, как е работата, мисис Джоуд?“, „Настанихте ли се, мисис Джоуд?“ — Тя млъкна и въздъхна. — Пак се почувствувах човек. — Тя изтри последната чиния. После отиде под навеса и извади от един сандък пантофките си и една чиста рокля, намери там и книжното пакетче с обиците си. Като минаваше край Роуз от Шарън, тя каза: — Ако дойде Комисията, помоли я да почака, скоро ще се върна. — И се скри зад ъгъла на санитарната постройка.
Роуз от Шарън тежко се отпусна на сандъка и погледна сватбените си пантофки — лакирани черни обувки с малки корделки. Тя избърса носовете им с пръст и изтри пръста си в опакото на роклята. Като се наведе, усети тежест в корема си и изправяйки се, го опипа и леко се усмихна.
По пътя към пералнята вървеше една висока, едра жена със сандък от ябълки, в който имаше мръсни дрехи. Лицето й беше помургавяло от слънцето, а погледът на черните й очи беше напрегнат. Върху памучната си рокля тя бе облякла широка престилка от груб памучен плат, а на краката си имаше кафяви мъжки половинки. Тя видя как Роуз от Шарън поглади корема си, видя и леката й усмивка.
— Е! — извика тя и доволно се разсмя. — Какво ще бъде — момче или момиче?
Роуз от Шарън пламна и наведе очи в земята, после погледна крадешком и срещна блестящите черни очи на жената.
— Не знам — измърмори тя.
Жената остави сандъка.
— Шава ли? — попита тя и закудкудяка като щастлива кокошка. — Какво искаш да е — момче, момиче?
— Не знам… може би момче. Момче е по-добре.
— Скоро ли пристигнахте?
— Нощес… късно.
— Ще останете ли тук?
— Не знам. Ако намерим работа, сигурно ще останем.
По лицето на жената премина сянка, малките й черни очички свирепо блеснаха.
— Ако намерим работа. Така казваме всички.
— Брат ми днес вече е на работа.
— О-хо-о, виж ти! Е, може пък да сте с късмет. Само че не се надявайте много на късмета. Не бива да му се осланяте. — Жената се приближи до Роуз от Шарън. — Търси късмета си само в едно. Друго не ти трябва. Бъди скромна — разпалено говореше тя. — Пази се. А ако извършиш грях, гледай да не се случи нещо с детето. — Тя клекна пред Роуз от Шарън и злобно продължи: — Страшни неща се вършат в този лагер. Всяка събота вечер има танци и се танцува не само кадрил, не. А едни такива с прегръщане на двойки! Сама видях.