Сияйни слова

— Всички останали си ядат вечерята — отбеляза Сил.

— Това е добре — съгласи се Каладин.

— Това не е отчет, Каладин — продължи тя. — Това е повдигане на спорен въпрос.

— Спор?

Той се спря в тъмнината до казармите на Мост Деветнадесет, където хората се оправяха добре и ядяха заедно около огъня като сплотена единица.

— Ти работиш — отбеляза Сил. — Все още.

— Трябва да подготвя тези хора.

Той обърна глава и я погледна.

— Знаеш, че нещо се задава. Тези числа на стените… Виждала ли си още от онези червени духчета?

— Да — призна тя. — Поне така ми се струва. С ъгълчето на окото. Наблюдават ме. Много рядко, но го правят.

— Нещо се задава — повтори Каладин. — Числата сочат за Дъждовния сезон. Каквото и да стане тогава, мостовите ще бъдат готови да го издържат.

— Е, ти няма да можеш, ако по-напред умреш от изтощение!

Сил се поколеба.

— Това може да стане с хората, нали така? Чух Тефт да казва, че му се струва как с него ще стане така.

— Тефт обича да преувеличава — отвърна Каладин. — Това е една от отличителните черти на добрия сержант.

Сил се намръщи.

— А последните думи… са били шега?

— Да.

— Аха.

Тя го погледна право в очите.

— Както и да е, Каладин. Почивай си. Моля те.

Той погледна към казармата на Мост Четири. Беше отдалечена, надолу през редовете от постройки, но му се стори, че може да дочуе как смехът на Скалата отеква през нощта.

Най-накрая въздъхна и си призна, че е изтощен. Можеше да провери последните два взвода утре. С копие в ръка, той се обърна и потегли обратно. Идването на тъмнината означаваше, че ще изминат около два часа преди хората да започнат да си лягат. Каладин се приближи към познатото ухание на яхнията на Скалата, при все че Хобер сипваше яденето — седнал на висок пън, приготвен за него от войниците, с преметнато през сивите, безполезни крака одеяло. Скалата стоеше наблизо, скръстил ръце, горд.

Там бе и Ренарин — приемаше и миеше чиниите на привършилите с яденето. Вършеше го всяка вечер и кротко коленичеше до легена в униформата си на мостови. Момчето определено беше сериозно. Не показваше нищо от разглезения нрав на брат си. При все че настоя да стане един от тях, често присядаше накрая на отряда на мостовите. Такъв особен младеж.

Каладин отиде при Хобер и го стисна за рамото. Кимна, погледна го в очите и вдигна юмрук. Продължавай. Каладин подаде чиния за ядене и замръзна.

Наблизо на някакъв дънер седяха не един, а цели трима едри хердазийци с мощни ръце. Всичките носеха униформата на Мост Четири, но от тях Каладин познаваше само Пунио.

Той намери Лопен недалеч, загледан в ръката си — по някаква причина я държеше пред себе си свита в юмрук. Каладин отдавна се бе отказал да разбира Лопен.

— Трима? — попита той.

— Братовчеди! — отвърна Лопен и вдигна поглед.

— Твърде много братовчеди имаш — продължи Каладин.