Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Госпожица Темпъл шумно изсумтя.
— Но после ме попита, и то така, че не смятам, че останалите го чуха, за Франсис Сонк. Отначало помислих, че говори за работата ми при сестрата на господин Сонк, но той искаше да научи нещо за плановете на господин Сонк сега. Дали му служа сега. Когато казах не — или поне не съзнателно, — той ме попита за графа и графинята, особено за графинята…
— Списъкът май е дълъг — вметна госпожица Темпъл, която губеше търпение. — И какво точно питаше?
— Дали те са убили полковник Трапинг. Беше особено подозрителен към графинята, защото доколкото разбирам, тя невинаги казва на останалите какво смята да направи, или прави разни неща, без да я е грижа как това може да развали плановете им.
— А вие какво казахте на заместник-министър Крабе? — попита госпожица Темпъл.
— Нищо… не знаех нищо.
— А той как реагира?
— Ами, аз, разбира се, не го познавам…
— А ако трябва да направите предположение?
— Точно това е… Бих казала, че изглеждаше уплашен.
Госпожица Темпъл се намръщи.
— Не искам да обиждам бившия ви работодател, но доколкото чух, полковникът не липсва на никого заради прекрасните си качества. Но сега, когато описвате любопитството на министър Крабе… аз също чух как граф Д’Орканч притиска госпожица Пул за същата информация — а и графинята и Сонк също питаха в каретата по пътя от гарата. Защо всички те са така загрижени за такъв… такъв пройдоха?
— Не мога да си представя — каза Елоиз.
Този, който бе убил полковника, беше предизвикал останалите от Кликата… или пък вече е бил предизвикал Кликата и бе планирал да ги предаде? Трапинг някак си бе разбрал и бе убит, преди да каже на другите! Полковникът все още дишаше, когато госпожица Темпъл го бе оставила: или току–що е бил отровен, или е бил отровен малко след това. Тя вървеше към театъра… и когато стигна, графът вече беше там… както и Роже — беше го гледала как се качва по витата стълба пред нея. Не беше видяла Крабе и Сонк — тогава нямаше представа кой е Сонк — нито някой от мекленбургците. Но зад нея — зад всички и сама в коридора… беше графинята.
Проходът свърши. От едната страна имаше скрита зад завеса ниша, а от другата — врата. Надникнаха зад завесата. В стаята за наблюдение имаше голямо кресло, завито с копринени покривки и кожи. Освен шкаф с напитки и бюро, каквито бяха видели и в другите стаи, в тази имаше и медна говорителна тръба и метална решетка, която сигурно позволяваше да се предават инструкции от двете страни на огледалото. Това не беше просто стая за наблюдение, а за разпити… или за по-пряко насочвани частни представления.
Стаята отвъд стъклената стена не приличаше на другите стаи, които госпожица Темпъл бе виждала в Харшморт, но я смути дори повече от театъра за операции. Беше стая с бели стени, прост под и небоядисани дъски, осветена от обикновена висяща лампа, която хвърляше кръг жълта светлина върху единствената мебел — кресло, идентично на това пред тях, като разликата беше, че на него нямаше коприна и кожа, а на дървената му рамка бяха завинтени метални пранги.
Но не прангите накараха дъха на госпожица Темпъл да секне, когато погледна през огледалото, а нещо съвсем друго. На прага на стаята стоеше графиня Лакер-Сфорца, на лицето й имаше червена маска, обсипана със скъпоценни камъни, а до устните й бе димящото цигаре. Тя издуха струя дим, изтръска пепелта на пода и щракна с пръсти към отворената врата, като отстъпи встрани, за да пусне двама мъже с кафяви наметала, които носеха една от дългите дървени кутии. Изчака ги да я отворят с някакъв метален инструмент и да излязат, а после отново щракна с пръсти. Мъжът, който влезе — маниерите му бяха странна смес от почтителност и развеселена надменност, — носеше тъмна униформа и боядисана в златно маска, скриваща горната половина на лицето му. Светлата му коса беше рядка, брадичката — безволева, а когато се усмихна, се видя, че зъбите му са развалени. На пръста си носеше голям златен пръстен… госпожица Темпъл пак разгледа униформата му… пръстенът беше печат… това беше принцът на доктор Свенсон! Беше го виждала в апартамента в хотел „Сен Роял“ — и не го бе познала веднага с по-официална униформа и с различна маска. Той седна на креслото и се обърна към графинята.
Не чуваха. Госпожица Темпъл тихо се приближи до медната решетка и видя на нея малко медно копче. Не се издърпваше, така че тя опита да го завърти, като действаше бавно, за да не изскърца. Завъртя го безшумно и изведнъж вече чуваха принца: