Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Оставям те, златиста моя прасковке. Мислех си, че между нас може да се получи нещо, но ти ме отблъскваш.
— Но аз…
— Ключето е символ на твоя отказ. Ти си страхливка и нямаш смелост да го изречеш, но ключът говори вместо теб! Кой ти го даде? Кой?
— Това е ключът от чекмеджето, в което държа важните документи и папки! — извика Дьониз. — Няма нищо друго! Кълна се!
— Ключът от тайното чекмедже на твоето целомъдрие?
— О, не! Не моето — отвърна с въздишка Тромпетистката. — Аз съвсем не съм заключена, отлично го знаете.
Колебаеше се, не се осмеляваше да му заговори на „ти“. Човек не говори на „ти“ на мечтата си.
— Защо тогава този ключ се е изпречил на пътя на целувките ми?
— Не знам, не знам — запротестира объркано Тромпетистката.
— Но знаеш, че така ме обиждаш.
— Не, нося го, за да не го изгубя. Ключът е от моето чекмедже… Нищо повече. Кълна ви се!
Тя се прекръсти и показа на Шавал, че ключето отваря това чекмедже и нищо повече.
— Чекмеджето, в което държиш малките си тайни, нещата, които криеш от мен? Например имената на любовниците си и телефоните им.
— О, не! — пламна от негодувание Тромпетистката. — Аз нямам любовник.
— Кой ще ми го докаже?
— Твърдя го…
— Тогава за какво е този ключ? Подарък от някой бивш любовник? От някой мъж, който те е желал, който може и да те е разтворил и обладал с бурен плам…
Тя го погледна, объркана, изгубила ума и дума.
— Но аз… никога не съм имала любовник. Вие сте първият ми…
— Не може да бъде! Не ти вярвам! Криеш нещо от мен! Този ключ ми се подиграва, откакто те видях. Изправил се е между нас и не ми позволява да те изям. Дай ми го!
Той грубо я изкомандва.
— Не! Нямам право!
— Тогава… Сбогом! Няма да ме видиш повече!
Той се обърна и бавно тръгна към вратата.
— Не мога, нямам право — повтаряше Дьониз Тромпет, разкъсана между дълга и любовта.
Между верността към Марсел Гробз, мъжът, който винаги я бе ценил, и желанието да се отдаде на друг, който я измъчваше със сляпата си ревност.
Също като в любимите й романи.
Тя изживяваше един от тях.
Гневът го заслепи. Той се вбеси от непреклонното й и студено държане и изправяйки рамене, дръпна яката на блузата й с две ръце и я разпра от горе до долу. Съскането на скъсания плат раздра тишината на хиляди нишки.
— Ето! Така, когато ви попитат, ще може да кажете, че не сте позволили да ви докоснат!
Тя дишаше на пресекулки. Гърдите й се вдигаха и спускаха развълнувано. И той отново я притисна, смазвайки я с тежестта си. Усещането от допира на кожата й му се стори невероятно познато и същевременно дяволски възбуждащо, все едно бе прекарал деня, без да сваля очи от нея, едва сдържащ нетърпението си да дочака падането на мрака…
Вече нямаше връщане назад!
Тя потъваше в невъздържаната прегръдка, удивяваше се от грубия допир с кожата му. Той я целуна. Обсипа я с безброй целувки по врата и рамото… Въздишка на отчаяние се изтръгна от устните й в момента, в който той залепи устни точно в ямката между гърдите й. С дълбока въздишка тя му подаде желаното ключе. Знаеше, че постъпва глупаво, но знаеше също, че отсега нататък нямаше да има сили да му откаже каквото и да е.
— Вземете го… ключето е ваше… — промълви Дьониз, победена.
— Не, вече не го искам.
— Вземете го и проверете сам, че не съм ви излъгала.
— Ще го сториш ли в името на нашата любов? — попита Шавал, поглеждайки я студено.
— Да — смело отвърна Тромпетистката. — Давам ви го. В знак на доказателство за любовта ми към вас.
Тя му подаде ключето и той го пусна в джоба си.
Устата му се плъзна нагоре, докосна брадичката й точно в ъгълчето на тръпнещите й устни. Спря за миг. Леко се отдръпна.
— След като ме принудихте да ви чакам, ще ви накажа. Няма да ви целуна сега и ще ви върна ключето чак утре сутрин. Ще го подложа на разпит тази нощ и то ще ми издаде тайните си.
Тя чуваше как силно и глухо бие сърцето й, объркано и в плен на жестоко подозрение. Какво искаше да каже с тези думи? Дали не го бе обидила неволно?
Той си позволи един последен жест на нежност, погали я по косата и долепил устни до врата й, прошепна: