Смърт заради смъртта

— Добре — мрачно кимна Шитова. — Питайте.

Тя беше красива ярка брюнетка на двайсет и осем години и живееше в хубав двустаен апартамент. Но сега пред Миша Доценко седеше бледа, измъчена жена, все още несъвзела се след операция. За нея беше огромен удар, когато няколко дена след операцията в болницата я посетиха служители на милицията и я заразпитваха къде може да бъде намерен Галактионов. След като научиха, че той има ключове от апартамента й, те я помолиха да им даде своите ключове, а на другия ден й ги върнаха и й съобщиха, че Галактионов е бил намерен мъртъв в нейния дом. Тя изпита огромен страх и когато се прибра от болницата — навсякъде из къщи виждаше следи от влизането на външните хора, а в хола — очертани с тебешир контури на трупа, които криминалистите не бяха си направили труда да изтрият, след като бяха направили всички снимки. Надежда се страхуваше да остава сама вкъщи, особено нощем — мисълта, че мъртвият Саша е лежал тук няколко дена, не й даваше мира.

Следоперационният шев зарастваше трудно, болеше я, тя ходеше с усилия, но все пак отиде в прокуратурата, когато Лепьошкин я извика — не се оправда, че е болна. От следователя си тръгна оскърбена, преглъщайки сълзите си и отнасяйки в душата си омраза към цялата правоохранителна система. Почти три седмици никой не я обезпокои и ето че сега довтаса този симпатичен черноок младеж, който все пак успя да разтопи леда и да я накара да проговори.

— Познавали сте се с Александър Владимирович от…

— Почти година — подсказа му тя.

— Интересуват ме хората, с които той ви е запознавал или които просто сте виждали с него, дори да не ви е запознавал с тях. Особено през последните три седмици преди гибелта му.

— Странно поставяте въпроса — каза Шитова и по-плътно се загърна в топлия халат. Зле зарастващият шев не й позволяваше да носи тесни панталони и поли, с каквито беше свикнала.

— Защо да е странно?

— Лепьошкин ме попита само за онези, които познавам. Когато се опитвах да му обрисувам хора, с които Саша не ме е запознавал, следователят ме прекъсваше и казваше, че моите разсъждения не го интересуват.

„Ах, по дяволите, колко се е издънил този човек! — ядосано си помисли Михаил. — Нима емоциите понякога вземат връх дотолкова, че можеш да забравиш не само за елементарното приличие, но и за интересите на следствието?“

— На онзи етап от следствието наистина е било по-важно да се разбере кои хора познавате по име — започна той да защитава следователя, — за да проверим първо тях. Сега дойде момент, когато трябва да установим и потърсим други хора. Много разчитам на вашата помощ, Надежда Андреевна. Вие сте били най-близкият човек на Галактионов и дори той да е имал познанства, който е предпочитал да крие, на вас по-скоро би се доверил.