Смърт заради смъртта

— С какъв следовател? — ядоса се Олшански.

— Казва се Бакланов, Олег Николаевич Бакланов. Той водеше делото за кражбата на дънките.

Олга набързо разказа на Олшански заплетената история с дънките.

— Тогава следователят ме попита не е ли възможно момчето да страда от психическо разстройство и имали ли са нещо подобно роднините му до трето коляно. Аз честно му разказах всичко. Но, Константин Михайлович, той е следовател, не може да…

— Не може, не може — успокои жената Олшански. — И как приключи този случай?

Той зададе този въпрос проформа — мислеше вече за друго, изобщо не му беше интересно как е приключил случаят с кражбата на някакви си глупави дънки. Но отговорът го накара отново да се включи в разговора с Красникова.

— Не знам, но се надявам всичко да е наред.

— Нещо не ви разбрах — каза Олшански. — Как така не знаете и какво значи „надявате се“?

— Ами когато си взехме Димочка, попитах следователя можем ли да се надяваме да го оставят под наше поръчителство или някак другояче… Не знам какво може да се направи, само да не го пратят в изправително училище в колония. Той каза да занесем молба, служебни бележки по местоживеене, от психоневрологическия и венерологическия диспансер. За две седмици събрах всички документи и ги предадох чрез адвокат.

— Защо чрез адвокат? — заинтересува се Олшански.

— Той настоя.

— Кой „той“?

— Бакланов. Каза, че трудно ще го намерим на работното му място, а с адвокатите той често се среща в съда, така че е по-добре да му предадем документите чрез адвокат.

— И какво стана после?

— Ами нищо. Тишина. Сигурно всичко е приключило.

— Кога беше това, припомнете ми пак — помоли Константин Михайлович.

— На 12 септември.

— А кога занесохте документите?

— На 28 септември. Спомням си го точно, защото избирах ден, когато имам „прозорец“ в програмата.

— Тоест искате да кажете, че на 12 януари са се навършили 4 месеца, откак синът ви е извършил кражбата — уточни той за всеки случай. Прекалено невероятно му звучеше разказът на Красникова.

— Точно така — потвърди тя.

— И следователят не ви повика повече — нито с призовка, нито по телефона?

— Не, нито веднъж.

— А какво ви каза адвокатът?

— Отначало — че ще ни струва много скъпо, но за сметка на това той гарантира, че няма да пратят Дима в колония. А после много дълго не можех да го намеря — ту беше болен, ту в отпуск, после ми казаха, че вече не живее там и този телефон не е негов. А после аз престанах да звъня, сметнах, че всичко е приключило благополучно и дори са решили да не внасят делото в съда.