Драконите на сломеното слънце [bg]

— Не, Самар — възпря го Алхана. — Може да носи вести, но никога няма да позволя да държи меч. В деня, когато той се роди, дадох тържествена клетва пред боговете, че той не ще вдигне ръка срещу собствения си народ. Елфите няма да проливат кръвта си заради него.

Заместник-командирът се поклони и мъдро запази мълчание. Беше опитен пълководец и знаеше кога е време да заповяда настъпление, кога да спре, кога да упражни натиск или да изчака. Алхана се отправи тържествено към предната част на могилата.

— Синко — произнесе, а в гласа й не се долавяше и следа от каквито и да било емоции или чувства. — Взех решение.

Силваношей се обърна, за да се изправи лице в лице със своята майка. Дъщеря на Лорак, злочестия крал на Силванести, станал едва ли не причина за окончателния край на народа си, Алхана Звезден Бриз се бе заела да плати за злодеянията на своя баща и да откупи греховете му пред елфите. За нещастие, опитите й да наложи обединение с техните братовчеди от Квалинести и желанието й да сключи съюз с човеците и джуджетата я доведоха до това, че елфите не желаеха да имат нищо общо с нея и я бяха изолирали не без помощта на щита и всичките странични последици, до които той водеше във връзката им с останалия свят и другите култури.

Кралицата навлизаше в зрелите си години, все още далеч от старостта както я разбираха елфите, невероятно красива, по-красива от всеки друг път в живота си. Косите й бяха черни като дълбините на морето, където не прониква слънчев лъч. Очите й, някога с цвят на аметисти, отдавна бяха потъмнели, сякаш от всичките страдания и неправда, които бе принудена да види в живота си. За близките до нея красотата й не бе благословия, а причинител на скръб. Подобно на легендарното Драконово копие, чието откриване бе помогнало светът отново да намери себе си, човек също можеше да си помисли, че Алхана е обгърната в лед. Не беше възможно да разбиеш стените и защитната бариера, която сама бе издигнала край себе си, без при това да разбиеш на парчета и жената отвътре.

Само синът й, само Силван имаше силата да разтопи този лед, да протегне ръка и да почувства живата топлина на жената-майка, а не на кралицата. Ала жената вече я нямаше. Майката я нямаше. Сега пред него, студена и неумолима, се възправяше кралицата. Изпълнен със страхопочитание, смирен и изплашен от мисълта, че може би се е държал глупаво, той се свлече на колене пред нея.

— Майко, прости ми — каза младежът. — Ще се подчиня. Още сега ще напусна…

— Принц Силваношей — произнесе кралицата. Сега гласът й съдържаше в себе си нотки на официалност, с каквито никога не се бе обръщала към него. Младежът не знаеше дали трябва да се чувства поласкан или така, сякаш е изгубил нещо, безвъзвратно и завинаги. — Командир Самар изрази нуждата ни от вестоносец, който да се свърже с аванпоста на Стоманения легион. Трябва да уведомиш рицарите за отчаяното ни положение. Предай на техния предводител, че смятаме да се изтеглим, давайки отпор. Ще оценим подкрепата му, ако мобилизира силите си и причака великаните при кръстопътя, за да ги нападне по десния фланг. В момента, в който ги атакуват, ще се обърнем и също ще се включим в битката. Ще ти се наложи да пътуваш бързо, в нощта и през бурята. Не позволявай на нищо да те отклонява от пътя ти, Силван, защото съобщението е важно и трябва да намери получателя си.