Плясъкът на крилете му [bg]

Поли надигна бавно глава, погледна го, а после се строполи обратно с презрително пъшкане, сякаш това усилие беше напълно безполезно.

— И въпреки това ти си страшно ядосан на Арбел Матераци. Мислиш, че те е предала.

— Тя наистина ме предаде.

— Но нима не е мислила просто за своите интереси? Не си ли двуличник, задето я мразиш?

— Какво е двуличник?

— Някой, който критикува другите за същото, което прави и той самият.

— Не е същото.

— Напротив — обади се Поли иззад подлакътника на креслото.

— Тихо, Поли.

— Не, не е същото — каза той, гледайки сестра Врай право в очите. — Аз на два пъти ѝ спасих живота, първия път противно на всякаква логика или шанс — и едва не умрях заради това.

— Тя помоли ли те да я спасяваш?

— Не помня да ме е молила да я блъсна обратно — а точно това трябваше да направя.

— Но любовта не означава ли да поставяш другия на първо място, независимо от всичко?

— Това е най-голямата глупост, която съм чувал. Защо му е на някого да го прави?

— Той е прав — обади се Поли, все още скрила глава зад подлакътника.

— Няма да ти повтарям — сгълча я сестра Врай.

— Смей се, ако искаш — но бях готов да умра за нея.

— Не се смея.

— Аз пък се смея — каза Поли.

— Тя ми казваше, че ме обича. Не съм я принуждавал да го прави. Казваше ми го и ме караше да вярвам, че е истина. Не беше длъжна, но го правеше. А после ме продаде на Боско, за да си спаси кожата.

— И цял Мемфис — баща си и всички останали? Как мислиш, че е трябвало да постъпи?

— Трябваше да знае, че ще намеря начин. Трябваше да направи, каквото направи, а после да се хвърли в морето. Трябваше да каже, че нищо на света не би я накарало да предаде онзи, когото обича, за да го изгорят жив. Макар че, преди да ме запалят, те щяха да ми отрежат топките и да ги изпекат пред очите ми. Смяташ, че си го измислям?

— Не.

— Онова, което направи, би трябвало да е непоносимо за нея. Но тя го понася доста добре.

Настъпи дълга тишина, в която сестра Врай, въпреки големия си опит с гнева на лудите, се зачуди защо ли самите стени на стаята не пламват — толкова изпепеляващ беше гневът му. Мълчанието се проточи. Тя не беше глупачка и остави Кейл да го наруши.

— Защо в стаята ти има ковчег?

— Може ли да попитам откъде знаеш?

— Аз ли? Имам очи.

— Ще се успокоиш ли, ако ти кажа, че това няма нищо общо с нашата работа?

— Не. Никой не обича ковчезите, а пък аз — хич. Настоявам.

— Не казвай нищо на този любопитко — отсече Поли.

— Иди и виж сам.

Кейл донякъде очакваше тя да откаже да говори по въпроса, макар че нямаше представа какво би сторил в такъв случай. Стана и отиде до вратата. Зачуди се в какво ли се забърква. Дали беше капан? Едва ли. Дали вътре имаше нещо ужасно? Може би. Ами ако не беше ковчег, ако бе сгрешил и щеше да изглежда глупаво? Вратата бе здраво затворена, така че не можеше просто да я бутне. Би могъл да я изрита, но това щеше да изглежда зле, освен ако от другата страна не чакаха двойка злодеи. „Какво предпочиташ — помисли си, — да бъдеш мъртъв или да изглеждаш глупаво?“ Стисна дръжката, отвори вратата, хвърли бърз поглед в стаята и отскочи назад.