Плясъкът на крилете му [bg]

7.

— Влез. — Поканата беше тиха и мамеща. Слугата отвори вратата и се дръпна, подканяйки Кейл да влезе.

— Ще се върна точно след час — каза той и затвори вратата.

Вдясно от Кейл имаше два големи прозореца и бликащата през тях светлина обливаше стаята. В далечния край, седнала край огъня на стол с висока облегалка, който изглеждаше достатъчно удобен да живееш в него, чакаше една жена. Макар да бе седнала, Кейл виждаше, че ръстът ѝ е поне шест стъпки — бе малко по-висока от самия него. Сестра Врай беше увита от главата до петите в материя, която приличаше на черен памук. Дори очите ѝ бяха покрити с тънка лента, осеяна с множество дупчици, така че да може да вижда. Колкото и странно да беше това, имаше нещо още по-странно: в дясната си ръка, отпусната в скута, тя държеше някаква кукла. Ако куклата се намираше в ръцете на някое дете в Мемфис, той изобщо не би забелязал — момичетата Матераци често имаха прелестни кукли с безумно скъпи премени за всякакви случаи, от сватба до чай с херцога. Тази кукла беше доста по-голяма, с дрехи в сиво и бяло и простичко изрисувано лице без никакво изражение.

— Ела и седни. — Отново приятният глас, топъл и добродушен. — Мога ли да те наричам Томас?

— Не.

Леко кимване, само че кой знае какво изразяваше то? Главата на куклата обаче се извъртя бавно към него.

— Моля те, седни. — Гласът все така беше само топлота и дружелюбие, сякаш напълно пренебрегваше ужасната му грубиянщина. Той седна. Куклата още го гледаше и — макар че, помисли си той, как би могла? — сякаш не одобряваше онова, което вижда.

— Аз съм сестра Врай. А това — каза тя, помръдвайки леко забулената си глава към куклата в скута ѝ — е Поли.

Кейл се взря злобно в Поли и Поли отвърна злобно на погледа му.

— Как да те наричаме?

— Всички ме наричат „сър“.

— Това ми звучи малко официално. Какво ще кажеш за Кейл?

— Както ти е угодно.

— Ама че ужасно момченце!

Не беше особено трудно да изненадаш Кейл — не повече, отколкото всеки друг, но трудно можеше да го накараш да покаже изненадата си. Не отношението го накара да се ококори — в края на краищата, бяха го наричали с далеч по-лоши думи, — а фактът, че ги беше изрекла куклата. Устата ѝ не помръдваше, защото не бе приспособена за това, но гласът определено идеше откъм куклата, а не откъм сестра Врай.

— Тихо, Поли — каза тя и се извърна леко към Кейл. — Не бива да ѝ обръщаш внимание. Боя се, че съм я разглезила и подобно на много глезени деца, има навика да говори прекалено много.

— Защо съм тук?

— Ти си тежко болен. Четох доклада, изготвен от оценителката при пристигането ти.

— Онази идиотка, дето ме затвори при откачалките ли?

— Изглежда, наистина е объркала нещата.

— Е, сигурен съм, че е била наказана. Не е ли? Каква изненада!

— Всички допускаме грешки.

— Там, откъдето идвам, когато допуснеш грешка, се случва нещо лошо — и то обикновено включва много писъци.