![Плясъкът на крилете му [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/1/plyaskt-na-krilete-mu-bg-download.jpg)
Плясъкът на крилете му [bg]
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-643-1
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Плясъкът на крилете му [bg]». Краткое содержание книги:
Тази книга ме грабна от първата глава и ме пусна дни по-късно, зашеметен и ухилен. Кон Игълдън
Култова класика…Дейли Експрес
По обратния път трябваше да минат покрай Кевин Мийтярд.
— Може ли да го вземем с нас? — попита Лугавой.
— Нямаме достатъчно коне. Пък и видът му не ми харесва. — Кадбъри даде знак на Клайст, който се намираше най-близо до него. — Как се казваш, синко?
— Клайст.
— Дай му някаква храна — за четири дни, не повече. — Кевин вече бе скрил провизиите, дадени му от Двамата Тревър.
Клайст се приближи бавно към Кевин: той също не харесваше вида му.
— Добре ли си? — попита го, като коленичи и се зае да рови в дисагите с храната, за да види кое е най-малко вкусно и следователно най-подходящо за подаряване — по-застоялият хляб, по-твърдите бучки сирене.
— Да ти се намира цигара? — попита Мийтярд.
— Не.
Клайст нареди върху една квадратна кърпа провизии, които бяха доста свидливо тълкувание на определението „храна за четири дни“.
— Откъде си? — попита той.
— Не ти влиза в шибаната работа.
Изражението на Клайст не се промени. Той стана, погледна Мийтярд, а после ритна пясък върху храната, която току-що бе подредил. Нито един от двамата не обели и дума. Клайст се качи на коня си и препусна да настигне другите.
6.
Животът е като езеро, в което скучаещо дете хвърля камъче, и това действие праща вълнички във всички посоки… Грешка. Животът е поток, и то не пълноводен поток, а обикновено мижаво поточе, с типичните му водовъртежи и завихряния. Но тези завихряния и къдрения оголват корен, после друг, после подриват брега, дървото край потока рухва върху него и отклонява водата, а селяните идват да видят какво е станало с водния им запас и откриват въглищата, разкрити от падналото дърво. Идват миньори и курви, които да обслужват миньорите, издига се град от палатки и кал, който се превръща в град от дърво и кал, а после от тухли и кал, павета покриват улиците, а след това пристигат пазителите на реда да крачат по уличните павета; после въглищата се изчерпват, но градът продължава да живее, или пък загива. И всичко това — заради някакво си мижаво поточе и мижавите му водовъртежи. Същото е и с живота на хората, тласкан от многопръстата ръка на невидимото.
Посещението, което би донесло смърт на Томас Кейл от ръцете на Двамата Тревър, бе избегнато благодарение на пиенето на вода от заразен кладенец, а изпълнителите бяха подкарани назад, откъдето бяха дошли, от отдавнашен приятел, който всъщност изобщо не го беше грижа дали Кейл ще живее или ще умре, към град, където жената на този незагрижен приятел скиташе по улиците с новороденото си момиченце и мислеше съпруга си за мъртъв, а в същото време въпросният съпруг се връщаше към нея и след няколко дни щяха да се разминат на не повече от трийсет метра в човешкото гъмжило, натъпкано между стените на Испански Лийдс.
Отново и отново техните пътища почти щяха да се пресичат, ако не бяха малките водовъртежи, които ги подръпваха лекичко ту насам, ту натам.
Понякога виждаме облак с формата на дракон, или на лъв, или пък много подобен на кит, но всички по-ведро настроени философи са на мнение, че и най-черният облак си има сребърен ореол. А през ужасните дни и нощи на господстването на Кевин Мийтярд Кейл откри, че си припомня старите начини за справяне със страданието. В Светилището той се беше научил да се оттегля в себе си, да потъва в други места дълбоко в ума си — места с топлина, храна и чудни неща: крилати ангели, които правеха каквото им кажеш, говорещи кучета, приключения без болка, дори смърт без сълзи и внезапно блажено възкресение, мир и покой, и нито един човек наблизо. Сега можеше да прави същото за по няколко часа на ден, когато повръщането и лудостта му даваха известен отдих. Бляновете му се притичваха на помощ. За минути той се озоваваше пак сред езерата на „Горски кът“; плуваше в хладките води, събираше раци в потоците, мислеше си за думата, която бе открил един ден за ромоленето на водата върху малките камъни, докато разчупваше раците и ги ядеше сурови с див чесън, както му бе показал ИдрисПюк. А после, през нощта, докато дългокрилите горски буболечки вдигаха чудатата си ритмична гълчава, двамата говореха ли, говореха и той поглъщаше всичко, седнал на един от столовете, които приличаха почти на легла, а ИдрисПюк му наливаше светло пиво и му предаваше събираната половин век мъдрост — която, както често изтъкваше, е безценна.