Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Разговаряха тихо в тъмната ниша; Сол поклащаше глава, а Шарлот му се усмихваше.

Беше се променила. Косата й бе по-различна, по-къса, но й отиваше. А освен това и годините й личаха малко повече — забелязваше се покрай очите й, но това бяха тънките бръчици на усмивките и й приличаха. Беше поотслабнала. Изглеждаше страхотно. Ако поискаше, можеше без много усилия да заприлича на Грейс Кели, а тази вечер явно бе поискала.

С прилив на гняв Стоун забеляза, че не носи нито диамантения си годежен пръстен, нито халката си. Бе смутен от обзелите го чувства. Помисли дали да не се оттегли, без да й се обади.

Но вместо това постоя незабелязан още миг, загледан и заслушан в нея.

— А откъде знаеш, че е руски? — попита тя и тръсна глава.

Едва чуто долетя гласът на Сол:

— Не съм казвал такова нещо.

— Но го намекна.

— Да, но… — сви рамене Сол.

— И после, ако е избухнала бомба в Кремъл… — зашепна бързо Шарлот.

— Не мога да говоря за това.

— Само че току-що призна, че хората ти проучват въпроса. От което следва, че имам тема за репортаж.

— Няма такова нещо.

Стоун се усмихна в себе си и пристъпи на другия си крак.

— Слушай, Шарлот — промърмори Сол, — от тридесет и пет години работя в Лангли, в Съветския отдел. Тридесет и пет години изучавам Москва. Тридесет и пет години борба в Лангли. Тридесет и пет години пълна несигурност в това, което знаем за Русия — вярно ли е то, или не.

— Та това… това са сто и пет години, Сол — каза Шарлот и лекичко го побутна по рамото. — Човек не би ти дал и половината.

— Готина.

— Не се притеснявай, Сол. Няма да го използувам. Засега. Да го наречем професионална етика.

— Благодаря ти, момичето ми. И ако някога бих могъл… А, изглежда, имаш обожател.

Шарлот бавно се обърна и видя Стоун.

За част от секундата по лицето й се изписа цяла палитра от чувства — изненада, любов, тъга, малко гняв — и всички те, за по-малко от миг, бяха сменени от самообладанието, четящо се в погледа й.

— Здравей, Чарли.

— Здрасти, Шарлот. Надявам се, не си изненадана, че ме срещаш.

Тя замълча за миг, после се усмихна тъжно:

— Знаех, че ще си тук. Моля те, извини ни, Сол.

Сол им кимна и се, отдалечи широко усмихнат.

Известно време и двамата стояха сковани, накрая Чарли я прегърна и я попита:

— Искаш ли малко захар?

Наведе се леко и притисна устни в нейните. Отвърна му едва доловимо.

— Е? — попита Стоун.

— Е? — повтори тя притеснено като девойка на първата си среща.

— Отдавна ли си тук?

— Къде по-точно — на приема или в страната?

— Кажи ми и за двете.

— На приема пристигнах току-що. В Щатите съм от четири-пет дни. Ходих при родителите си и вчера, докато бях в града, случайно научих, че Леман…