Московският клуб (Къртица 3) [bg]

В дъното, където бе съвсем мрачно, бяха редицата заключени шкафове, в които се пазеха класифицираните материали. Стоун си спомняше още отпреди, че ако запалиш осветлението в тази част, някъде горе в къщата се задействува аларма. Вградените в тавана луминесцентни лампи разпръскваха синкава светлина, а жуженето им бе единственият звук, който се чуваше във възцарилата се абсолютна тишина.

— Откъде знаеш къде да търсиш? — попита Шарлот. Нервна беше. Всъщност нервни бяха и двамата. Ровеха се из архиви, с които нямаха никаква работа, а всеки момент някой можеше да влезе.

— Спомням си, че са подредени по година, месец и след това по тема.

Естествено, беше напълно възможно, за да се убеди, че всичко е наред, Леман да изпрати след тях някой прислужник. Да ги извика обратно горе на приема за някой тост например. Всичко беше възможно. А ако разбереше…

Но на Стоун не му се искаше да мисли за това. Прегледа набързо чекмеджетата в търсене на онзи лист хартия, който баща му бе видял преди години, а само на няколко сантиметра от него Шарлот бе седнала на една метална масичка до прашната копирна машина и поклащаше крака.

— Уинтроп няма ли да го сметне за странно — да се ровиш тук, докато горе приемът е в разгара си? — попита напрегнато тя, докато гледаше как Стоун отваря чекмеджетата едно след друго.

— Той си мисли, че ти ровиш. Но, без значение, мисля, че му се струва съвсем достоверно някой да прави телевизионен филм за него. Никога не е бил от скромните.

Умълчаха се. Стоун продължи да отваря чекмеджетата и да разчита индексите им.

Измина половин час, после цял.

— Приближавам до целта — каза Стоун. Усещаше как тя се взира в гърба му и се обърна, за да се увери. Прав беше. — Ти добре ли си?

— Добре съм. — Шарлот изглеждаше замислена. — За какво са тези светлини? — попита тя. Сочеше малко квадратно табло до металната врата, на което светеше цяла редица индикатори.

— Алармата — обясни й Стоун. — Марджъри използува ключ, за да ни пусне тук, така че основната система е дезактивирана.

Марджъри беше секретарката на Леман.

— Ама защо толкова много лампички? Не разбирам.

— Виждаш ли онези шкафове отзад? — Той и ги посочи, без да се обръща, като същевременно набързо преглеждаше документите.

— В тъмното?

— Точно така. Онези два реда се охраняват с аларма. Марджъри ми го каза веднъж.

— Какво има в тях? В заключените шкафове, искам да кажа.

— Според нея това били предимно лични и безинтересни документи — документи на „Леман шипинг“, някои юридически документи и други подобни.

— И затова се охраняват с аларма?

— Не съм казал, че й вярвам.

— Но, ако те…

— Опала! — възкликна Чарли.

— Какво?

— Успяхме.

Беше малък пожълтял лист хартия, меморандум, написан на бланка на ФБР, с дата 3 април 1953 г., адресиран до Леман, четеше се много лошо.