![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Отвътре грамадният апартамент бе направен специално да изглежда като френски замък от осемнадесети век: тъмнокафява махагонова ламперия с изящни колони дърворезба, огромни камини от черен мрамор. Полилеи от венециански кристал, златен обков, поставки за свещници и гербове. Мебелите бяха от времето на Империята, тапицирани с обичайната бежова коприна, имаше и няколко големи обюсонски килима. По стените висяха портрети от Саржен, а малките позлатени масички край стените бяха украсени с китайски порцеланови вази върху старинни месингови поставки.
Помещението, в което явно бе съсредоточен приемът — там, където в един тапициран стол се бе разположил Уинтроп Леман, заобиколен от почитателите си, — всъщност бе огромната библиотека. Таваните бяха високи като в катедрала, стените бяха покрити с дъбова ламперия, а подът бе от зелен мрамор, на места застлан с превъзходни персийски килими. Високите прозорци бяха отчасти закрити от тежки копринени завеси в бледо резеда.
Стоун мярна няколко познати лица, а след това разпозна и други, сенаторите от Ню Йорк и Кънектикът разговаряха с един хитър собственик на недвижими имоти; вицепрезидентът явно бе потънал в разговор с говорителя на Белия дом и координатора на вечерните новини по един от телевизионните канали.
Бляскаво сборище — старото нюйоркско общество, заедно с едрите банкери инвеститори, неколцина моделиери, шефовете на „Ситибанк“, ИТТ, „Дженеръл Мотърс“, тук-таме по някой ректор на университет, директорите на „Метрополитън Мюзиъм ъф Арт“ и на музея „Купър Хюит“ (и двата доста се бяха облагодетелствували от спомоществователството на Леман). Имаше и доста фини, неимоверно богати вдовици, включително и една възрастна дама от обществото, която бе довела двата си миниатюрни пекинеза, които лаеха и ръмжаха срещу всеки, който имаше нещастието да мине покрай тях.
— Чарли Стоун!
Стоун вътрешно потрепери от приближаването на една особа, която не му се нравеше особено — един изключително скучен и надут банкер, с когото се бе запознал преди няколко години.
Банкерът държеше чашата си вино високо, сякаш мадам Кюри демонстрираше първата пробна епруветка кюрий. Той стисна сърдечно ръката на Стоун и започна да разправя нещо страшно отегчително за Международния валутен фонд.
— Как вървят триковете, Чарли? — запита го поверително той. — Пенсиите, искам да кажа.
Малцина имаха изобщо някаква представа с какво се занимава Стоун. Ако някой го попиташе, той отговаряше, че е частен консултант. Никой не знае със сигурност с какво се занимават консултантите и както Стоун установи, не задаваха повече въпроси. За свое най-голямо удоволствие откри, че като поднесе гръмката лъжа „експерт по анализ на пенсионните фондове“, хората започват да гледат неразбиращо. На приемите, ако някой от учтивост го помолеше да обясни по-подробно, получаваше такова сложно обяснение, че всякакво желание за повече въпроси угасваше, появяваха се неразбиращи усмивки и внезапен порив за ново напълване на чашите.
Стоун каза нещо неопределено за ново развитие на пенсионните фондове в някаква застрахователна компания в Хартфорд.
— Хм — каза банкерът. — Струва ми се, че на човек всичко може да му се стори интересно, ако с него си вади хляба, нали така? — Думите му бяха искрени.
— Точно така.
Банкерът отпи от чашата си и започна да разправя някаква история за виното, което пиеше — „Сен Амийон“, — и че това било любимото вино на Юлий Цезар. Стоун, който много добре знаеше, че Леман сервира само бургундско, кимна усмихнато. Защо да разваля настроението на горкия човек.
Леман се бе разположил като на трон и кимаше на нещо, което някой от заобикалящата го тълпа му бе казал. Беше облечен в скъп тъмносив костюм, който обаче като че ли му бе шит преди години. Сега някак си се беше свил в него.
Очите на Леман бяха хладни, дори смразяващо сиви, леко воднисти. Изглеждаха гротескно уголемени от стъклата на очилата с кокалени рамки. Някога се считаше, че има характерен римски нос, а сега беше просто остър и изпъкнал. Докато Леман говореше, Стоун успя да забележи прекалено белите му и равни изкуствени зъби.
Изведнъж той зърна Стоун и протегна осеяната си с малки петънца ръка.