![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Уекслър го погледна с широко отворени очи и отвърна с пълна уста:
— Ду-у-ре.
— Радвам се. Опитвал ли си някога тукашната крем пита? — попита го Стоун мило. По лицето му се бе разляла широка усмивка. — Чух, че е превъзходна.
— Сериозно? — недоверчиво каза Уекслър и се обърна към количката с десертите.
Сол Ансбах се облегна назад, докато изчакваше секретната връзка с Лангли. Разсеяно си чоплеше ноктите и мислеше. След миг по уредбата се чу гласът на секретарката му.
— Имате връзка, мистър Ансбах.
— Благодаря ти, Лин.
Пресегна се, вдигна слушалката и чу гласа на Тед Темпълтън, директор на отдел в ЦРУ. Секретните връзки не се заглушаваха и в резултат на това гласът на Темпълтън звучене ясно и близо. Имаше самоуверен звънък баритон. По телефона това впечатление се усилваше — звучеше почти като оперен певец.
— Добър ден. Сол — в поздрава му звучеше въпросът: „Какво се е случило?“.
— Здрасти, Тед. Какво знаем за тази бомба в Кремъл?
— Страхувам се, че не е много. Руснаците са покрили всичко, преди да се разбере. Някакъв терорист, но всичко личи, че е съветски гражданин, хвърлил димна бомба в Оръжейната палата в Кремъл. Успял доста да напакости. Убита е млада американка. Някакви царски реликви се изпочупили.
Ансбах се поусмихна както винаги, когато реалността започваше да се доближава до най-невероятните, най-налудничавите видения на един кремъловед. Именно в Оръжейната палата руснаците съхраняваха с гордо презрение всички царски съкровища, скъпоценностите и какво ли още не.
— Руснаците хванали ли са го?
— Гръмнали са го на място. — Темпълтън направи неуспешен опит да наподоби жаргона на ченгетата. — Нали са охрана. Какво друго има, Сол?
— Виж, опитваме се да разгадаем каква е тая работа, за която знаем от Таралежа…
— Сол, искам това да се прекрати.
Ансбах смръщи вежди.
— В какъв смисъл…
— Зарязваме тая работа, Сол.
— Какво искаш да кажеш с това „зарязваме“?
— Оставяме я без последствия.
Няколко минути по-късно, след като обсъдиха някои други въпроси, Сол върна слушалката на мястото й озадачен и разтревожен. Свали си очилата и разтри очи. Главоболието му започваше да се усилва.
Навън заваля.
Една от малкото привилегии Уинтроп Леман да ти е кръстник беше, че когато му отиваш на гости в градското му жилище, не е необходимо да понасяш несгодите на нюйоркските таксита. Привечер ролс-ройсът на Леман взе Стоун от апартамента му на Сентръл Парк Уест и го закара на приема.
Дъждът, започнал следобеда, се бе превърнал в буря, която сред небостъргачите и бетонните каньони на Ню Йорк наподобяваше потоп.
Шофьорът бе червендалест и риж. Носеше жълт дъждобран. Той отвори вратата и когато се качи. Стоун усмихнато каза:
— Май мистър Леман можеше да си уреди някой по-хубав ден за прием по случай публикуването на книгата му.
Шофьорът не се даваше:
— Той познава доста хора, сър, но не ми е известно дали има някакви връзки там, горе.
Стоун се усмихна учтиво.
Щом седна зад волана, шофьорът не продума повече. Леман предпочиташе да е така и Стоун не се опита да го заговаря. Ролсът возеше толкова меко през неравните улици, че докато се движеха през Сентръл Парк, Стоун сякаш попадна в друг свят. Вътре колата беше страхотна. Кожата на седалките ухаеше от някакво специално масло, въздухът беше сух и хладен. Навън нещастните пешеходци се бореха с изпочупените си чадъри, с гигантските локви и мощните пориви на вятъра.
Седеше погълнат от мисли. Мислеше за Леман — богатия и уважаван мъж, неизменно облечен в скъпи костюми, шити по поръчка; кожата на главата му, която приличаше на петнист пергамент, лъщеше опъната върху черепа. Като дете, като юноша, дори и по-късно Чарли се чувствуваше особено привилегирован от факта, че семейството му се познава с Уинтроп Леман. Макар фамилията им да бе опетнена от присъдата на баща му, създалото се необосновано, но неизменно неуважение, което го съпътствуваше — казаните на ухо намеци, че Алфред Стоун наистина някога е бил шпионин — всичко това като че ли съвсем се оправяше от връзката им с Уинтроп Леман.
Леман бе човекът, чийто лик неколкократно се бе появявал на корицата на „Таймс“ чиято снимка стотици пъти бе по първите страници на вестниците. Това бе човекът, който бе измъкнал Алфред Стоун от затвора.